Кръв. Кръвта привличаше хищници. Тя вдигна поглед и за пръв път огледа морската шир, вместо да забие очи в дъното. Беше безкрайна. Можеше да види надалеч, дотам, докъдето всичко изчезваше в тъмните, необятни дълбини. Дълбини, които можеха да крият какво ли не. Абсолютно всичко би могло да бъде привлечено тук от миризмата на кръвта й.
Тя беше обхваната от внезапен и всепоглъщащ страх. Задъха се и устата и дробовете й се напълниха с морска вода. Трябваше веднага да се измъкне оттук. Зарита с крака, за да се издигне нагоре, и с няколко силни загребвания разцепи водната повърхност, кашляйки и опитвайки се да си поеме дъх. Всеки миг нещо можеше да я сграбчи, да я завлече под водата, да забие зъби и нокти в беззащитната й плът. Непохватно се изтласка до брега, ожулвайки корема си на острите скали и одрасквайки едното си коляно на морски таралеж — сигурно все повече кръв изпълваше водата, трябваше да се изправи, да се отдалечи, да избяга. Кашляйки и треперейки, тя се заклатушка по брега. Не можеше да остане близо до водата, трябваше да се отдалечи, да отиде в храма, възможно най-далеч от морето. Чак след като вратата се затръшна зад нея, се осмели да спре и дишането й се забави.
Беше мушнала черепа под ръката си. Постави го внимателно върху кадифето, до атамето, камъка и житото. Чак тогава се престраши да надникне през прозореца.
Океанът се простираше огромен и блестящ около острова. Само вълните разцепваха водната повърхност. Нищо друго не се движеше в далечината освен птиците. Но беше трудно да се каже със сигурност, защото стъклата на прозорците бяха много мръсни. Тя дълго се взираше навън. После се приближи до другия прозорец и отново се вторачи в далечината. Така и не излезе от храма.
Щом слънцето започна да се спуска към хоризонта, Йона седна на пода и заоглежда раните си. Никоя от тях не беше особено дълбока, но знаеше, че могат да започнат да смъдят и да гноясват, ако не ги измие. Но нямаше нищо, с което да ги измие или превърже. Нищо подобно не би могло да се намери тук. Това не беше място за живеене, а за умиране. Мислеше си, че е подготвена за собствената си смърт, но през онзи ден осъзна, че убедеността й е била фалшива, че самоувереността й е била илюзия. От срам закри лицето си с ръце. Как можеше да разочарова Алинда по този начин? Да разочарова всички в Матели, да предаде цялата вяра, която хората бяха вложили в нея? Да бъде жертвоприношението, за да могат останалите да живеят, процъфтяват и да се размножават. Ролята й във вечния кръговрат беше ясна; нейната смърт за техния живот.
Тя седеше и се молеше. Но не получи отговор на молитвите си, нито намери такъв вътре в себе си. Чак когато цветовете на залеза изпълниха мръсните стъкла на прозорците, й хрумна нещо. Нещо, което беше научила. Не от Алинда, не в Матели, а у дома, в чифлика. Имаше толкова малко спомени оттам. Топло мляко направо от кравата. Уханието на окосена трева. Червени макове в ръцете й. Песен, прегръдка, няколко думи. И после съвет, изречен от някой възрастен — доколкото си спомняше, не беше майка й, а някой още по-стар. Майката на баща й? Една почти беззъба уста, казваща й как да почиства рани, ако няма нищо друго подръка.
Тя се изправи. В храма нямаше купички. Нямаше никакви съдове. Нищо, което можеше да й бъде от полза. Освен черепа.
Отиде до олтара. Черепът беше напълно гладък и чист. Дълго време беше престоял във водата и малките рибки и раци бяха полирали всяка частица от него. Всички зъби бяха непокътнати в челюстта. Черепът беше изненадващо малък. Или предшественицата на Йона е била много слабичка и дребничка, или е била много млада. Алинда е била все още дете, когато са изпратили предишната помазана на острова. Много години на изобилие бяха последвали жертвоприношението, затова дълго време нямаха причина да изпратят друга помазана. Поради това на Йона й беше позволено да остане в Матели в продължение на цели десет години.
Йона се зачуди какво ли е било името й.
Изведнъж се сети, че никога не беше чувала имената им. Всичките й предшественици бяха безименни момичета. Колко време щеше да мине, преди и нейното име да потъне в забвение?
— Прости ми — прошепна на момичешкия череп.
Тя приклекна и постави черепа между краката си. Не беше пила нищо, откакто бе напуснала континента. На острова трябваше да пости. Нямаше нищо за ядене, нито за пиене. Но откакто беше пристигнала, не се бе изхождала — дори не й беше минавала подобна мисъл, — затова успя да напълни черепа до половината. Престраши се да прекрачи прага на храма и внимателно почисти раните на стомаха, бедрата и краката, стъпалата и пръстите си със собствената си урина. Щипеше, което беше добър знак. Означаваше, че наистина почиства раните.