Знаеше, че трябва да измие черепа, но не можеше да се насили да излезе от храма и да отиде при морето. Постави черепа до себе си на пода, сгуши се до него и се почувства не толкова самотна.
Така премина за Йона вторият ден на острова.
Ha следващата сутрин вятърът се усили. Сивите облаци се гонеха един друг по небосвода. Беше й много студено и почти не беше на себе си от жажда. Солената вода, която беше погълнала предния ден, само влоши жаждата й. Знаеше какво трябва да направи сега. Трябваше да разбие черепа в скалите с помощта на камъка и ножа и да разпръсне парченцата му в бял кръг около храма, за да може предшественицата й да се събере със сестрите си. Точно както беше направила тя с черепа на своята предшественица. Както щеше да направи и следващото момиче с черепа на Йона, щом се озовеше тук. Това беше ритуалът, това беше свещеният закон. Така я бяха научили. Ако не изпълнеше това, едно от най-важните задължения, наложени й от съдбата й, тогава каква е била стойността на обучението й? Каква е била стойността на живота й?
Въпреки това не можеше да се насили да го стори. Не още. Черепът беше единствената й компания. Единственият й съд. Вече го беше осквернила с урината си. Това трябваше да бъде табу. Тогава какво значение имаше, ако не изпълнеше незабавно задължението си. Щеше да го направи малко по-късно.
Тя стоеше на пода и наблюдаваше през мръсния източен прозорец как слънцето се издига. Внезапно видът на омазаното стъкло я изпълни със свещена ярост. Грабна черепа и се понесе надолу към морето, без да я е грижа дали нещо се крие в дълбините му, дебнейки всяко нейно движение, за да я сграбчи веднага щом нагази във водата. В крайна сметка нали точно затова беше там. Напълни черепа с вода, отнесе го в храма и го облегна на стената, за да не се разлее нито капка от водата. После се приближи до олтара, махна камъка, житото и атамето и преобърна кадифената възглавничка. Имаше късмет, защото кадифето беше прикрепено за дървото само с малки гвоздейчета, които лесно можеха да се изкарат с ножа. Чак след като беше извадила половината от гвоздейчетата, осъзна какво вършеше. Оскверняваше олтара. Тя изпусна атамето на пода. Това беше ужасяващо. Как посмя да го стори?
Погледна през прозореца, после плъзна поглед по голия под, скромния олтар, боята, която се беше излющила от вратата. Безразличието и занемаряването бяха осквернили целия храм.
Тя вдигна атамето, извади последните гвоздейчета и разгърна кадифето. Разсмя се на глас.
— Ама какви сме късметлии само — каза на черепа.
Платът беше сгънат неколкократно и беше над четири път по-голям от самата възглавница. Нощем можеше дори да се загръща в него. Но първо щеше да обсипе храма с благоговението, което заслужаваше.
С водата в черепа и кадифения плат тя почисти и излъска прозорците, доколкото й беше по силите. След това изпра плата и го постла на скалите до храма, за да изсъхне. Блестеше като гигантско червено знаме на слънчевата светлина. Ако някой от Матели минеше покрай острова, за да провери дали жертвоприношението беше извършено, щеше да види отдалеч какво беше направила.
Тя отвори вратата на храма и се покатери върху нея, за да се качи на покрива. Щом се опита да се изправи на крака, гладът и жаждата накараха света да се завърти около нея и трябваше да седне. След като замайването й премина, остана още малко в седнало положение и просто се огледа наоколо. Океанът блестеше и изглеждаше безкраен във всички посоки. Не се виждаха други острови. Тя беше сама на света, сама със съдбата си. До този момент беше твърде съсредоточена, за да види какво я заобикаля. Нищо нямаше значение освен храма и задачите й. Насочи вниманието си към покрива.
Надяваше се, че някоя вдлъбнатина по него може да е събрала вода от скорошните дъждове. Но нямаше нищо. Тя преглътна сълзите си. Морски грабител прелетя много близо до нея и кацна в гнездото си. Внезапно тя забеляза, че там има много гнезда, замаскирани от сивия покрив, които са пълни с яйца.
Птиците се отбраняваха, връхлитайки върху нея с клюнове и нокти. Тя не вземаше всички яйца от едно гнездо. Изсмукваше ги сурови, както си седеше на покрива сред гневните птици и хвърчащите пера. Имаха чудесен вкус.