Яйцата отново й възвърнаха силите. В морето имаше миди и морски таралежи, ако можеше да ги улови, без да нарани ръцете си. Но все още не беше готова да влезе отново във водата. Вече не беше сигурна дали е готова да умре. Седеше с черепа в ръце в закътаната част на храма, чакайки кадифеният плат да изсъхне.
Черепът я гледаше с празните си очни ябълки и Йона пак се зачуди какво ли е било името й. Чувстваше, че е важно да има име, за да бъде истинска личност. Никога досега не беше назовавала някого или нещо, нито дори някое от кучетата на храма в родината й. Сега можеше да даде име на предшественицата си и по този начин да възвърне идентичността й, за да бъде нещо повече от поредното жертвоприношение, избраница, череп. Това беше трудно. Не знаеше как се избират имена. Опита се да измисли оригинално име, но й се стори абсурдно. Прокара пръсти по челюстите на черепа, по гладката повърхност на скулите му.
Тя беше толкова крехка и малка. И толкова мъртва. Краят на живота й беше настъпил много преди Йона. Както се беше случило и със сестрата на Йона, за която не си спомняше нищо друго освен името й.
— Мизра — каза тя и Мизра й се ухили с голите си зъби.
Така премина третият й ден на острова.
Вятърът продължи да духа няколко дни. Вълните се разбиваха в острова в равномерен ритъм, като туптенето на сърце. Птичите яйца свършиха. А не можеше да хване самите птици. Соленото месо на мидите само влошаваше жаждата й. На хоризонта не се задаваше дъжд.
Тя се загърна в кадифето и слезе на брега с Мизра и атамето.
Беше дошла тук, за да умре. Но сега бавно загиваше от глад и жажда — продължителна смърт, различаваща се напълно от тази, за която се беше подготвяла. Когато намери Мизра, започна да се страхува от чудовището. Сега го приветстваше. Искаше да умре като Мизра: бърза, достойна и значима смърт.
Вторачена в празните очни ябълки. Йона се надяваше с цялото си сърце, че смъртта на Мизра наистина е била такава.
Тя вдигна атамето. Първоначално затъненото острие само одраска дланта й. Трудно е съзнателно да се самонараниш. Тя притисна силно острието, докато кожата не поддаде и надолу не потече червена кръв. Изстиска възможно най-много от нея в морето.
— Тук съм! — Викът й се понесе от вятъра. — Ела и ме вземи!
Облиза последните капки от дланта си. Надяваше се, че кръвта ще е достатъчна примамка. Със сигурност беше кървяла повече, когато намери Мизра, но това не беше примамило нищо от дълбините. Може би беше необходимо целенасочено приношение. Не беше сигурна в нищо. Алинда не й беше споменала нищо. В историите й избраницата пристигаше на острова, извършваше необходимите ритуали с останките на предшественицата си и тогава смъртта й се надигаше от морето.
Дали не се дължеше на факта, че не беше разбила Мизра, и затова кръгът не беше завършен? Йона все още не можеше да се насили да го направи. Беше й дала име. Мизра вече беше нейна. Вече не принадлежеше на острова. Те си принадлежаха една на друга.
Йона зарея поглед в небето. Придърпа единия ръб на плата върху главата си, за да заслони очите си от блясъка на водата. Там, далече на хоризонта, можеше да види тъмно петно. Първото нещо, което наруши еднообразието, преследващо я от деня, в който беше пристигнала на острова.
Тя седна с Мизра в скута си и атамето в ръка, чакайки чудовището й най-после да се появи.
Той дойде в лодка. Не изглеждаше така, както си го беше представяла. Не беше гигант, със зъби, по-големи от ръста й, и нокти, по-остри от коси. Той беше обикновен мъж в копринени одежди и със злато на гърдите си. Изглежда, че дори не носеше никакви оръжия. Лодката му беше малка, с едно-единствено платно и брезент, опънат върху носа й.
Тя стоеше неподвижно и го чакаше. Щом стигна до острова, той хвърли котва, скочи във водата и извървя оставащото разстояние до брега, дърпайки лодката с въже, преди да я завърже за една скала.
Когато зърна очите му, разбра, че, времето й е дошло. Те не принадлежаха на човек, нито на животно. Бяха почти изцяло черни — очите на чудовище. Тя се изправи и остави кадифения плат да се свлече на земята. Оголи гърдите си и атамето падна върху скалите, издрънчавайки. Алинда не й беше дала никакви думи, с които да посрещне смъртта.
— Добре дошъл — каза тя.
Той я огледа от глава до пети. Тя осъзна, че това чудовище не се нуждае нито от нокти, нито от зъби. Той беше достатъчно опасен и без тях. Можеше да види глада в очите му, глад, който никое жертвоприношение на света не би могло да задоволи.
— Добре заварил — отвърна той и се усмихна. Не беше нито млад, нито стар, нито хубав, нито грозен, но усмивката му сякаш принадлежеше на праисторически хищен звяр.