Изпълни я с неувереност. Тя не искаше да чака повече. Наведе се и вдигна атамето, направи крачка напред и му го подаде.
— Ето. Направи го бързо.
Тя затвори очи. Не беше толкова храбра, че да посрещне смъртта си с отворени очи. Гладът и жаждата я бяха изтощили и едва се държеше в изправено положение. Скоро краката й поддадоха.
Силни ръце я хванаха и я положиха върху мекото кадифе. Когато отвори очи, погледът й срещна неговия. Очите му бяха тъмни и ако въобще беше възможно, изпълнени с още по-голям глад. Но не я нападна.
— Почакай малко — каза той и се скри от погледа й. Тя отново затвори очи. Срещу едната си устна, скрита под кадифето, можеше да усети бучката, направена от Мизра. Тя й даваше сили, за да изтърпи това, което предстоеше да се случи.
Скоро над нея падна сянка.
— Ето — каза гласът, но тя вече не можеше да държи очите си отворени. Имаше ли смисъл? Нещо се притисна до устните й. Тя ги отвори и студена, сладка вода потече в устата й. Закашля се, после отпи дълбока глътка.
Той й даде хляб, но тя не успя да хапне много. Беше толкова изморена. Той непрекъснато кръстосваше между лодката и храма, носейки разни неща. После понесе и нея. Тя се вкопчи в кадифето и в Мизра, обвита в него. Той я положи на пода на храма, но този път имаше нещо между нея и студения под, нещо топло и меко. Заметна я с кадифето.
Тя заспа.
Когато се събуди, той й даде още за пиене. Хапна нещо, може би риба. Пак заспа. Той не я докосна.
Когато се събуди, чудовището беше приклекнало до вратата и я наблюдаваше. Тя се изправи и пак отпи от водата. Беше гола. Нямаше смисъл да крие тялото си. Той вече го беше видял. Сега му принадлежеше.
Очите на прегладнелия блестяха. Йона се опита да потисне страха си. Помъчи се да успокои сърцебиенето си и да го направи равномерно като прилива и отлива. Опита се да посрещне съдбата си с гордост и сила, както я беше научила Алинда. Тя се беше отклонила от пътя, беше нарушила кръга, но съдбата й отново я настигна под форма, която никога не би могла да си представи, но която сега изглеждаше неизбежна.
— Сега чувстваш ли се по-добре? — Той се изправи и застана пред нея, като кула, скриваща светлината.
— Да, благодаря ти. — Тя разбираше защо й беше помогнал да се възстанови. Изтощената плячка не представляваше предизвикателство. Радваше се, понеже не искаше да бъде слаба.
— От много време ли си тук? — Той се обърна и погледна през прозореца.
— Колко дълго съм спала?
— Един ден и една нощ.
— Значи съм тук от… Не знам точно. Много дни.
— Без храна или вода? — Той заслони очите си с ръка и погледна към морето, сякаш търсеше нещо. Нейното търсене беше свършило. Ето това беше чакала толкова дълго.
— Ядях птичи яйца и миди.
— В моята страна се разказват истории за вашия култ. Че принасяте девици в жертва на тайнствен звяр, живеещ на безлюден остров посред нищото. Не вярвах, че е истина.
— Аз предавам себе си на Вечния кръговрат — каза тя. Той се разсмя.
— Не искам да те обидя. Но нали разбираш, че не съществува никакво чудовище? Че момичетата идват тук и бавно умират от глад. — Той огледа храма. — Но въпреки това тук се усеща присъствие… енергия. Привлече ме тук. Виждаш ли, интересувам се от източници на сила. Чувствам се длъжен да проуча всички истории, които чувам: за потоци с лечебни свойства, за планини, които те изпълват с мъдрост, за ритуали, които даряват вечен живот. — Погледна я изкосо. — Повечето са неверни или съдържат частици от нещо, което някога е било истина. Някои обаче… — Той изглеждаше разсеян, сякаш се беше размечтал. — Някои се оказват истина. И правя всичко по силите си, за да завладея истинските източници. Или ги унищожавам, за да не може никой друг да използва силата им.
— Ти завладяваш планини? — Тя се опита да разбере какво има предвид.
— Ако се наложи. Всяка територия може да бъде завоювана. Потоците могат да бъдат запушени. Познанието може да се запише и да се премести. Вещите… Имам библиотека, пълна със свитъци, съдържащи знания, за които останалият свят не може и да мечтае.
— Какво правиш тук?
Не можеше да възпре въпроса си, въпреки че вече знаеше отговора. Той беше тук, за да отнеме живота й. Можеше да отрича, че той — чудовището — съществува, колкото си искаше. Но тя беше способна да разпознае едно чудовище, когато то стоеше пред очите й.
— Отплавах с малка флотилия на изток от страната си в търсене на още източници на сила. Изворът, от който черпя силата си, не е достатъчен. Открих някои слабости. — Той стисна челюсти и замълча. Йона чакаше. Той се обърна и погледна през прозореца, за да се овладее, преди да продължи. — Отплавахме към Матели, за да узнаем повече за вашия култ. Получих потвърждение и дори ми казаха, че ново момиче току-що е било изпратено тук, за да умре. Оставих корабите си в Матели, за да не привличам внимание, и дойдох тук сам. — Той й се усмихна, оголвайки белите си зъби. — И намерих теб.