Бейзболната шапка му беше удобна, защото провираше в процепа отзад опашката си, но никак не топлеше.
Еди беше казала: в девет часа. Оставаше още една минута. Възпитан още от люлката на абсолютна точност, Браян за нищо на света не можеше да почука на вратата и секунда по-рано.
Когато след репетицията се бе върнала да го помоли да й помогне със сценария, изпитаното трепетно вълнение бе примесено с известен скептицизъм. Всъщност доста голяма доза скептицизъм, след като дори отиде да надникне в коридора, очаквайки да види другите от групата да пръхтят и да се кискат зад вратата. Но нямаше никой. А подозренията му окончателно се изпариха, когато на раздяла тя го помоли да не казва на другите.
При тези думи Браян усети обезпокоен как през тялото му като ток премина лека тръпка. Приятна, но тревожна. Защото му се стори, че в молбата на Еди определено има още нещо, скрито, недоизказано. Нещо, което я извеждаше от простата категория на взаимоотношенията учител/ученик и загатваше за друго, съвсем различно. Затова, когато тя добави: „Те само ще ми се смеят“, Браян изпита едновременно облекчение и разочарование.
И въпреки това самият факт, че щеше да бъде с нея насаме (вероятно), бе разпалил похотливото му въображение. Напразно се бе убеждавал, че целта на посещението му е съвсем благопристойна. В съзнанието му продължаваха да се вихрят пикантни сцени.
Тя седеше, сложила ръце на широко разтворените си колене, разкривайки ония ми ти абсурдно къси, ужасно впити, пухкави шорти. Том им викаше „пискюлени гащи“. Или пък пред очите му в едър план се появяваха ушите й. Едното прозрачно, изящно, нежно, без ни най-малко петънце, а другото брутално надупчено и окичено с бронзови и какви ли не метални дрънкулки — халки, кабари, пирони, трепкащи висулки. Той свали шнола от косата й и тя се разсипа като сияеща лава по голите й рамене.
Избуха бухал. Отново хвърли поглед на часовника. Половин минута след девет. Цели трийсет безценни секунди бяха пропилени! Потърси порта, не откри и прескочи през оградата.
На светлината на един чисто нов фенер различи разхвърлени по тревата боклуци. Ръждясал хладилник, част от бюфет, смачкани кутии за чай и изтърбушен фотьойл, върху който бяха натрупани стари автомобилни гуми. До фотьойла имаше полегнал варел от бира.
Браян наближи къщата и зад него се чу тропот и трясък, от варела изскочи куче и с ръмжене и страшен лай се втурна озъбено насреща му. Браян изкрещя изплашен и се изстреля във въздуха като ракета. Кучето веднага удвои децибелите на гласа си и изпънало до краен предел металната си верига, свирепо заръмжа.
— Сейбър! — Еди се появи в очертания от рамката на вратата светъл четириъгълник. — Я си затваряй плювалника. — Отвори по-широко и се усмихна на Браян, стигнал до нея с възхитителна бързина. — Нищо няма да ти направи.
— О, боже! — Браян се насили да се изсмее. — Не ме е страх от кучета. Напротив всъщност. — И смело тръгна към озъбения пес. — Ела тук, кученце…
— Все пак по-добре да не го галиш.
— О. Добре.
Не му направи път да мине и Браян трябваше да се промъкне покрай нея, задържал дъх с извинение в очите, докато съзнанието му замаяно отчете близостта на красивото й лице, само на целувка от устните му.
Озоваха се в помещение, което Браян предположи, че е всекидневна, само дето почти нямаше къде да се седне. Една от стените бе, кажи-речи, закрита от купчини кашони с надписи „Sharp“ и „Hitachi“. Канапето, тапицирано с черна изкуствена кожа, зееше сцепено и проядено на сто места, от които стърчаха пружини и парчета дунапрен, и изглеждаше така, сякаш бе дъвкано от палав питбул. В ъгъла имаше огромен телевизор, Браян за първи път в живота си виждаше такова грамадно чудо. Матовочерен „Thechnic“ — последна дума на техниката. Върху него се мъдреше плетена кошница с изкуствени цветя във всички нюанси на червеното и оранжевото, а под телевизора надничаше видео. Красив касетофон, пуснат много високо, огласяше стаята с ритмите на поп музиката. Навсякъде бяха разхвърлени купища дрехи, висяха и няколко рокли на телени закачалки.
Еди не спомена и дума за състоянието на стаята, камо ли да се извини и това страшно впечатли Браян. Майка му щеше да започне да се извинява за бъркотията дори ако една от велурените й декоративни възглавнички бе на половин сантиметър от определеното й място върху облегалката на канапето.