Докато гледаше странния процес, развиващ се изцяло извън неговия контрол, Барнаби бе обзет от непреодолимо усещане за опасност. Ала когато метаморфозата приключи, не се появи нищо страшно, нито необикновено. А само един автомобил. С перлен цвят и мрак зад стъклата. Барнаби се наведе да надникне вътре и от мрака изплува едно усмихнато лице. Веднага разбра, че е открил Макс Дженингс. А когато се събуди след часове, със съвсем изтръпнала лява ръка, пухкава топка на гърдите и телефон, който се опитваше да му спука тъпанчетата, установи, че е имал пророчески сън.
Историята на Лиъм
Накрая се оказа просто въпрос на късмет. Моторизиран полицай, горещ почитател на мерцедесите и горд собственик на един от моделите, обърнал специално внимание на задачата за издирване на изчезналата кола, когато за първи път чул за нея. Докато обикалял по осветените улици на град Сейнт Джъст, забелязал колата, която се движела в насрещното платно. Шофирал мъж, до него седяла жена.
При първата възможност патрулиращият полицай направил обратен завой и поел след тях на достатъчно разстояние, за да не ги подплаши. Искал да провери дали са в града по работа, или просто минават. Колата свила по пътя за Боталак. Полицаят тъкмо щял да съобщи по радиото точните си координати, когато мерцедесът внезапно завил наляво и се спуснал по тясна странична уличка. Мотористът изключил двигателя си и тихо ги последвал.
Били паркирали пред малка къщичка, съвсем близо до брега, в който бясно се разбивали вълните на морето. Разтоварвали кашони от багажника. Вятърът развявал шала на жената и тя все го отмествала от лицето си.
Макс Дженингс се изненадал от неочакваната поява на полицията, смаян от причината за посещението им и определено недоволен от настояването да даде показания в Костън, вместо да бъде разпитан в Корнуол.
— Нима не можеше — възмущаваше се той сега в стаята за разпити в Костънския криминален отдел — да отида в полицейския участък в Сейнт Джъст. Или пък, ако не става, можехме да говорим по телефона.
— За съжаление това е невъзможно, господин Дженингс — обясни главен инспектор Барнаби. — Следствието се води тук.
— Още не мога да повярвам. Ужасно!
Дженингс посегна към пластмасовата чашка с кафе от машината в участъка и отпи с явно неодобрение. Пое дълбоко дъх, сякаш се готви да заговори, вдигна дори ръка за по-голяма изразителност, после се поколеба, накрая повтори:
— Ужасно. Господи — какъв начин да си отидеш!
— Сигурен ли сте, че не сте знаели нищо по този въпрос до днес?
— Вече ви казах. В къщата няма телефон, нито радио, нито телевизор. Само най-необходимите неща.
— В колата обаче имате радио, нали?
— Днес за първи път използвахме колата. Бяхме се заредили с всичко по пътя. И ни стигна до тази сутрин, когато ни свършиха млякото и хлябът.
Всичко е предвидил. И би трябвало — разполагал е с шест часа, докато е пътувал по магистралата. Не че е невъзможно да е станало и точно така, както казва. Ако е пристигнал в Корнуол преди първата вечер след убийството и от тогава не си е купувал вестник, изненадата му може да е съвсем искрена. Освен ако не е виновен — в такъв случай е разполагал с много повече време да предвиди всичко.
Дженингс отвори тъмнозелена кожена табакера, пълна със светлокафяви тънки пури със златен бандерол. Съобщиха му, че в залата не се пуши, и той моментално остави настрани табакерата без коментар, но с явно недоволство. Трой бе впечатлен от елегантността както на табакерата, така и на пурите. Но много повече се впечатли от приятелката на Дженингс, която в момента накъсваше хартиена кърпичка на малки парченца в приемната. Права кестенява коса, старомодно палто от камилска вълна, без почти никакъв грим. Човек очаква по-голяма придирчивост от един известен писател. Всъщност единственото хубаво нещо при нея беше, че се казваше Линдзи, а не Барбара.
— И какво искате от мен? — Макс Дженингс хвърли поглед към часовника си — елегантен като всичко по него, — започваше да проявява нетърпение.
— Бих искал да ни разкажете подробно каквото знаете по този въпрос.
— Е, това няма да ни отнеме много време — отвърна Дженингс. — Абсолютно нищо.
— Вие обаче сте последният човек, видял господин Хадли жив…
— Предпоследният, господин главен инспектор. Да се придържаме към фактите все пак.