— Надявам се, и двамата да се придържаме към фактите — заяви Барнаби и безочието му веднага бе посрещнато с остър поглед. — Може ли най-напред да ви попитам, кога точно си тръгнахте от „Плоувърс Рест“?
— Откъде?
— От къщата на господин Хадли.
— Честно казано, не знам. Късно беше.
— А помните ли поне кога се прибрахте вкъщи? Ще изчислим отзад-напред.
— Единайсет, дванайсет. Много съм зле с ориентацията за времето. Питайте, когото искате.
— Последен ли си тръгнахте?
— Доколкото си спомням.
— А в какво състояние оставихте господин Хадли?
— Жив и здрав.
— И в добро настроение?
За първи път Дженингс не отговори начаса. Погледна към маслиненозелените си обувки, после към плаката на отсрещната стена, на който една ръка се промъкваше към отворена дамска чанта.
— Трудно е да се каже. Не ми направи впечатление на човек, склонен да разкрива чувствата си.
— За какво си говорихте? След като другите си тръгнаха.
— За писане. Затова ме бяха поканили.
— Често ли приемате подобен род покани?
— По принцип не, но Мидсъмър Уърти е доста близо. Освен това реших, че може да е забавно.
— И беше ли?
— Не. Определено. Тържество на скуката.
— А можете ли да ни кажете…
— За бога! Какво общо има между моите впечатления и това ужасно нещастие? Ако така я караме, ще стоим тук цяла нощ.
— Като външен човек, господин Дженингс, вашата гледна точка би могла да е особено полезна за нас. Не се интересувам само от мнението ви за отделните членове на групата, но и от евентуалните взаимоотношения или напрежение, което може да сте доловили онази вечер.
— Свързани с Хадли ли имате предвид?
— Не непременно.
Макс се загледа в плакат на другата стена, този път съсредоточено и продължително, сякаш постепенно се примиряваше с факта, че Доброволните отряди могат да променят живота му. Сержант Трой, който до този момент стоеше облегнат на вратата, взе един оранжев стол и седна точно зад началника си. В стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само съскането на касетата и от време на време столът на Дженингс, който проскърцваше всеки път, щом той се размърдаше…
— Във вашата професия трябва да имате остро око и ухо. Нали тъкмо хората са вашият суров материал? Все сте забелязали нещо.
— Имаше една червенокоса жена — за съжаление, не си спомням името й, — която беше влюбена в Хадли. И беше ужасно нещастна. Противен дребен мъж на име Клептън. Безнадеждно некадърен, без капчица талант. И горката му съпруга. Симпатичен старец, толкова разсеян — човек да го е страх да го пусне навън без придружител. Имаше и една страшна лаеща жена с крака като колоните на Партенона и с безгранично преклонение пред „истинската английска кръв“, както се изрази. — Дженингс погледна първо единия, после другия полицай. — И каква е теорията — че някой от тях се е върнал след това и го е убил?
Барнаби си позволи да изобрази изненада върху лицето си.
— Вие единствен от всички, с които съм разговарял, не предположихте, че убийството е станало след нахлуване с взлом.
— О, нито един що-годе свестен писател не би се задоволил с подобен сюжет. Много е банално. Що за сюжет е това?
— Защо отидохте при тази група, господин Дженингс?
— Вече ми зададохте този въпрос.
— Вашият агент не можа да повярва. Намекна, че никога не бихте направили подобно нещо.
— Талънт? Че защо сте разговаряли с нея?
— Опитвахме се да ви намерим. След като жена ви ни каза…
— Били сте в дома ми? — Думите излизаха с усилие, заплетени една в друга, сякаш езикът му се бе сковал и не бе в състояние да ги оформи, нито раздели както трябва.
— Очевидно. Госпожа Дженингс смята, че сте заминали за Финландия.
— Господи боже мой. Какво й казахте?
— В онзи момент нищо не можехме да й кажем. Пък и тя не бе в състояние да разсъждава особено трезво.
— Вашият господин Ставро — обади се Трой — ни обясни какво сте правили. Наредили сте му да ви събуди рано и да ви закара до „Хийтроу“. Освен това спомена, че въпросната нощ сте се прибрали в един часа, а не, както току-що предположихте, между единайсет и дванайсет.
— Нали ви казах? Никога не знам колко е часът.
— Жалко за хубавия часовник — на ръката ви тогава.
Дженингс сякаш не го чу.