— Това ли беше причината да приемете поканата?
— Отчасти. Бил съм любопитен, предполагам, как са му потръгнали нещата. Нали знаете как е.
— По тази причина ли решихте да останете, след като другите си тръгнат? За да си поговорите за миналото?
— Да.
— Значи не сте останали, за да говорите за писане, както твърдяхте преди малко?
— А, и за това. И двамата споделяхме тази страст.
— Едва ли можете да се сравнявате в това отношение.
— Писането си е писане — сви рамене Макс Дженингс.
— Прекалено голям труд сте си дали, струва ми се, да си осигурите възможността да проведете такъв маловажен разговор.
— Какво имате предвид?
— Останали сте, разбрах, много след като повечето гости са си отишли, престорили сте се, че си тръгвате, и хитро сте се вмъкнали обратно в къщата.
— Що за театрални глупости. Забравих си ръкавиците.
— Защо тогава бе необходимо да спускате резето?
— Не съм го спуснал.
— И ако сте се върнали за нещо забравено, защо след час сте били още там?
— Заговорихме се. Не може ли?
— За миналото ли?
— Най-вече.
— Господин Хадли разстрои ли се?
— Не разбирам.
— Тогава ще ви го кажа по-ясно. — Барнаби се приведе напред, опря лакти на ръба на масата и се взря от упор в лицето на Дженингс. — Разплакахте ли го?
Макс Дженингс зяпна срещу Барнаби, после завъртя глава към Трой. Първо изгледа единия, след това другия и през цялото време се опитваше да изрази смайване от тази абсурдна идея, която така грубо му бе захвърлена в лицето. Но не отговори, а очите му блестяха и бяха безкрайно съсредоточени.
Разпитът навлезе в сериозна фаза. Двамата полицаи се редуваха, поддържайки бърз и безмилостен ритъм.
— Защо държахте толкова много да разговаряте с Хадли насаме?
— Защо се е страхувал от вас убитият?
— Не се е…
— Толкова се е страхувал, че е помолил Сейнтджон в никакъв случай да не си тръгва, преди вие да напуснете къщата.
— Всички са забелязали колко е бил напрегнат.
— Почти дума не обелил.
— Стоял като на тръни.
— Като натегната пружина.
— Пил много.
— Едва ли мога да бъда обвиняван за…
— Защо излъгахте за часа, в който сте се прибрали вкъщи?
— Не съм. Погрешна преценка…
— Защо излъгахте, че заминавате за Финландия?
— Вече обясних…
— Кога открихте, че къщата, която уж принадлежала на приятели на вашата любовница, ще е свободна?
— Точната дата, господин Дженингс. Кога разбрахте?
— Преди известно време.
— Преди колко време?
— Преди няколко месеца.
— Преди да приемете поканата на Хадли ли?
— Ами… да.
— Много удобно.
— Какво искате да кажете?
— Да ви се отдаде възможност да изчезнете ей така.
— След убийство.
— И това ако не е удобно.
— И още как.
— Защо взехте всички дрехи, с които сте били облечен предната вечер?
— Защото са ми удобни. Много ги нося.
— Какво стана с кафявия куфар?
— Кафявия…
— На Хадли.
— Нима го на мястото му. Не го открихме и у вас.
— Че какво ще прави у нас, по дяволите?
— Къде е куфарът, господин Дженингс?
— По пътя към „Хийтроу“ ли го захвърлихте?
— Какво взехте от скрина?
— Не си спомням за никакъв…
— В спалнята.
— Никога не съм бил в спалнята.
— Наистина ли?
— Изобщо не съм се качвал горе.
— Защо не се свързахте с полицията, след като разбрахте за убийството на Хадли?
— Не съм разбрал…
— Така казвате вие — отбеляза сержант Трой. — Вашата приятелка може да запее друга песен.
— Мили боже! — Дженингс скочи ядосано, все едно го бяха ударили. — Ако и с нея се отнасят така, както вие с мен, ще им извия вратовете.
— Седнете.
— На мен пък ми се стои прав. Не е забранено, предполагам? — Изгледа продължително и двамата полицаи един след друг, очите и ръцете не спираха да се движат. После седна странно скован на ръба на стола, сякаш да подчертае преходния характер на пребиваването си в стаята.
— Погледнете нещата от нашата гледна точка, господин Дженингс — предложи главният инспектор и макар че думите му можеха да се възприемат като знак за помирение, нямаше и следа от подобно намерение в гласа му, който бе толкова безизразен, че звучеше студено. — Известно ни е, че Хадли се е страхувал от вас дотолкова, че се е видял принуден да помоли за услуга, която спокойно може да се тълкува като търсене на закрила, макар да се е обърнал към доста крехък човек. Независимо от усилията му обаче и в резултат на вашите маневри Хадли се е озовал точно в положението, което е искал на всяка цена да избегне. На следващата сутрин го намират мъртъв, а вие — последният, който го е видял жив — изчезвате. При това, след като давате на жена си невярна информация за местонахождението си, което съвсем случайно се оказва лишено от всички обичайни средства за комуникация с външния свят. Сигурно наистина ни мислите за пълни глупаци.