— … „Нощта на Хиената“. Не мога да ви го разкажа. Пистолети, бомби, ракети… това са мъжки работи, нали така? Само глупости. Но не и в реалния живот, разбира се, когато се задействат и наистина убиват хора.
— Винаги ли се събирахте у господин Хадли? — запита сержант Трой.
— Да. Къщата на Лора е мъничка, у Рекс е пълен хаос. Браян не искаше да идват у нас, а Хонория все мърмореше, че щяло много да я затрудни. Ейми сподели, че всъщност не искала да плаща за кафето и бисквитите… О! Нали няма да й кажете…
— Не се тревожете за това, госпожо Клептън — усмихна й се мило Трой.
Сю му отвърна със срамежлива усмивка. Свали си очилата (мразеше ги) и ги остави в скута си. Стъклата им бяха ужасно дебели. Сю мечтаеше някой ден да види филм, в който главният герой разпуска косата на главната героиня, след това сваля очилата й и казва: „Хей… знаеш ли? С очилата изглеждаш по-добре.“
— Разбрах, че снощи сте имали гост — обади се Барнаби.
— Рядко удоволствие. Ще се изненадате колко е трудно да убедиш някой да дойде, като се има предвид, че сме на по-малко от час от Лондон.
— Но този път извадихте късмет, а?
— Да. Всички се учудихме, че прие. А и беше толкова симпатичен. Изобщо не беше надут. Даде ни най-различни съвети. И като говориш, те слуша внимателно.
— Значи срещата мина добре? — Тя закима енергично. — Не сте забелязали някакво напрежение, някакви пререкания?
— Само Джералд. — Лицето й се издължи, защото изведнъж си спомни нещо, което бе заличила от съзнанието си. — Почти не говореше, което е необичайно. Мислех, че ще затрупа госта с куп въпроси — толкова му се искаше да успее. Можеше по сто пъти да пренапише нещо, само и само да стане по-добре.
— А биваше ли го? — поинтересува се Трой.
Тя се поколеба. За мъртвите се говори или хубаво, или нищо, но, от друга страна, Сю винаги се стремеше да е честна и сега не виждаше как истината би могла да навреди на някого. Най-малко на горкия Джералд.
— Когато Джералд четеше на глас разказите си, звучаха добре. Беше се научил да пише — от всички тия книги, дето си ги купуваше. Само че миг след като е свършил, и човек не си спомня и дума от чутото.
След тази унищожителна критика тя изведнъж си спомни за домакинските си задължения.
— Трябваше да ви предложа чай — изправи се Сю и задърпа виновно шарените връзки на жилетката си.
— Много мило от ваша страна, госпожо Клептън.
Надеждите на Барнаби за бисквитка се оправдаха. Нещо повече. Цял кекс пристигна с чая и го поканиха да си вземе.
— Защо задавате толкова много въпроси за нас? — попита Сю, подавайки на всеки огромни чаши за чай.
— Просто за да навляза в нещата. Казаха ми, че господин Дженингс не си е тръгнал заедно с вас.
— Не… Беше странно. Браян пръв стана, Джералд донесе палтата и изглеждаше, че всички си тръгваме вкупом, когато неочаквано Макс Дженингс отново седна.
— Как ви се стори това — намеси се Трой, — приличаше ли на обмислен ход?
— Не мисля. Просто понякога се случват такива работи.
— Сигурно сте се прибрали вкъщи веднага? — предположи Барнаби. Тя не потвърди, само го гледаше с неестествено заострено внимание като участник във викторина, който бе нащрек за следващия подвеждащ въпрос. — Излизахте ли пак след това?
— Не.
— И Браян ли?
Тя свъси вежди и покри очи с ръка, сякаш за да помисли. Движението бе бързо, но не достатъчно, за да скрие от Барнаби вълнението, проблеснало по лицето й. По-силно от загриженост или мрачно предчувствие. Тревога може би. Дори страх.
— Беше малко късно за излизане.
— Не е, ако трябва да разходите кучето — наведе се Трой напред, защото и той бе усетил плодородна почва под краката си.
— Ние нямаме куче.
Тя ги затрупа с излишни подробности, редейки къси сковани изречения, вързани едно за друго. Браян веднага се качил в спалнята. Тя имала да приготви това-онова за детската градина. И да измие съдовете от вечерята на Манди. Браян отдавна спял, когато се качила да си легне и тя. Но дълго не могла да заспи. Била прекалено развълнувана от срещата. Браян само да помиришел възглавницата, заспивал. И така нататък, и така нататък.
Барнаби слушаше — влизаше й в положението, защото знаеше какво й е. Когато свити хора бяха принудени да крият нещо, не непременно престъпно деяние, те или замръзваха в защитно мълчание, или бъбреха непрекъснато, за каквото им дойде наум, само и само да не изтърсят нещо от онова, което крият. Имаше по-важни неща за обсъждане, затова главният инспектор я прекъсна: