— Като не сте могли да заспите, чухте ли колата на господин Дженингс да си тръгва?
— Да. — Дълга въздишка на облекчение. — Да, чух я.
— Случайно да забелязахте колко беше часът?
— Не, за съжаление. Нали знаете как е, като лежиш в тъмното. Времето тече по странен начин.
— А сигурна ли сте, че е била колата на господин Дженингс? — попита Трой.
— Че на кого другиго би могла да бъде? Имаше много мощен двигател и сякаш ревеше точно под нашия прозорец.
— Но не станахте да погледнете?
— Не.
— Е, госпожо Клептън. — Тук Барнаби започна епичната си борба с фотьойла. — Не, не. Няма нужда. Ще се справя.
— Отбихме се у господин Сейнтджон — каза Трой и отмести поглед от шефа си от страх да не се разсмее, — но беше излязъл.
— Да. Днес е пазарен ден. Ходи да си взема пенсията, пазарува и после отива в библиотеката да си прави справки. Влиза там в девет и се прибира с автобуса в четири. И Лора няма да я намерите вкъщи. Тя отваря магазина си в десет, така че сигурно е излязла, преди всичко това да бъде разкрито.
— Кой е нейният магазин? — Сержант Трой затвори бележника си.
— „Чекръка“. За антики. На Хай Стрийт в Костън.
Барнаби най-сетне успя да стане от фотьойла. Познаваше този магазин. Миналата година беше купил оттам ужасно скъпа табуретка във викториански стил за рождения ден на Джойс.
— Ще се наложи да ви помоля да дадете пръстови отпечатъци, госпожо Клептън. Просто за да можем да ги различаваме от другите.
— О, боже! — Тревога засенчи погледа й, а очите без огромните увеличителни стъкла на очилата й изглеждаха малки, премигващи и слаби като на заек. — Мъжът ми няма да одобри това. Той много държи на гражданските права и свободи.
— Ще останат на парче хартия, няма да бъдат картотекирани. И ще ги унищожим веднага щом приключи следствието. Във ваше присъствие, ако искате.
— Разбирам.
— На Площада има подвижна лаборатория, вероятно сте забелязали — Барнаби говореше уверено, сякаш вече се бе съгласила да отиде там. — Или предпочитате да дойдете с господин Клептън в полицейския участък.
Вече бяха стигнали до входната врата. В горната й част беше закрепена картина на дракон. Опашката му бе увита около тялото, а заостреният й връх покриваше ноздрите. Над главата му имаше цветен надпис:
„Благодаря, че не пушихте в моя дом.“
Изражението на нарисуваното създание — едновременно гузно, немирно, неспокойно от възможността да разкрият белята му и надничащата весела увереност, че ще му бъде простено — толкова точно наподобяваше лицето на обичано дете, хванато да върши пакости, че Трой тихо се изкикоти, а Барнаби се засмя с глас.
— Кой го е рисувал?
— Аз. Това е Хектор.
— Много е симпатичен.
— Благодаря. — Сю се изчерви от удоволствие.
— Присъства във всичките ми разкази.
— Продавали ли сте свои рисунки досега, госпожо Клептън? — поинтересува се Трой.
— О… ами… — Лицето й се преобрази. — Само дъщеря ми — тя го обожава. Украсява стаята си. Но бих могла… Предполагам… Да… Добре. Ще ви се обадя.
Вече стояха на прага. Щом Барнаби и Трой си тръгнаха, Кити Фос, заедно с още двама репортери, оператор с камера на рамо и една жена, размахваща дълъг микрофон, покрит с жълта пухкава материя, се втурнаха през портата и полетяха по алеята като рояк стършели. Полицаите се отдръпнаха, правилно преценили, че целта на попълзновението е Сю.
— Такааа — проточи главният инспектор, докато се отдалечаваха. — Какви са твоите заключения, сержант?
— Прикрива го, нали?
— Така изглежда. Чудя се какво всъщност е правил снощи господин Клептън, докато уж бил „отдавна заспал“.
— Най-добре да говорим с него, преди тя да му разкаже за посещението ни. — Барнаби хвърли още един поглед към „Тревилиън Вилас“. Журналистите бяха потънали вътре. — Ако до двайсет минути успееш да ни закараш до Костънската гимназия, имаме шанс да я изпреварим.
— По тези пътища? — Бяха стигнали до колата и Трой се мъчеше да отвори залепналата от студ врата. — Никакъв проблем — ухили се той.
В това време Браян организираше ученическата трупа. Всички, с изключение на Дензъл се бяха разположили на лъскавия жълтеникав паркет. Седяха с кръстосани крака, допрели гърбове двама по двама, или бяха полегнали. Дензъл висеше с главата надолу на въжетата, стиснал конвулсивно гумените халки. Вените на врата му се бяха издули, капчици пот блестяха като кристали по слепоочията му.