Отново прочете писмото. Никой, доловил душевния смут, породен от тази покана, не би приел.
Джералд залепи пощенската марка, уви шала около врата си, облече палтото и излезе. Тръгна към пощенската кутия и изведнъж от тъмнината пред него изникна колата на млекаря.
— Рано сте станали, господин Хадли. — Мъжът посочи с брадичка белия правоъгълник в ръката на Джералд. — Нямате търпение да пуснете фиша, а?
— Точно така.
Джералд пое по пътя, странно разведрен от случайната среща. Обичайното ежедневие, реалният свят нахлу отново в живота му — познат и банален. Сега изминалата нощ изглеждаше нереална. Развъдник на нездрави мисли и представи.
Ускори крачка и вдъхна дълбоко свежия зимен въздух. На връщане към дома вече му се струваше, че горчивите размисли, които толкова го бяха измъчвали допреди малко, са само преувеличени фантазии. Несъзнателно бе прехвърлял собствените се злочести спомени върху друг. Макс сигурно го беше забравил вече. Пък и да не е, Джералд някак си не можеше да си представи, че той ще шофира близо петдесет километра само за да говори с някакви си любители драскачи. Вече бе преуспял в живота. Всяка негова творба влизаше в класациите на „Сънди Таймс“. Не, поклати глава Джералд, колкото повече разсъждаваше, толкова по-измислени и неоснователни изглеждаха предишните му страхове.
Когато се прибра вкъщи и сложи кафето на котлона, първите проблясъци на зората вече оцветяваха хоризонта в нежнорозово, лимоненожълто и сребристо. И докато аленочервеният ръб на слънчевия диск се появи, Джералд вече се беше убедил, че напразно бе губил времето и силите си да пише толкова внимателно и грижливо обмислено писмо, защото Макс просто никога не би дошъл.
Близо месец след сбирката Лора стоеше до вратата на кухнята си с ясното съзнание за предстоящите си действия, макар да си бе позволила да се отдаде на самозаблудата, че все още може да се откаже от намеренията си. Държеше празен запечатан плик за писмо. Тя нямаше куче и добре знаеше, че щеше да бъде странно да се разхожда по мръкнало из кое да е английско село без видима причина.
При последната й разходка (преди по-малко от седмица) бе срещнала преподобния Клюис, който бе извел дребното си ловджийско куче Хенри. Тримата вървяха заедно и Лора бе принудена да пусне писмото и да се върне обратно вкъщи, придружена чак до вратата от викария, който бе поискал да се увери, че се е прибрала благополучно. Не бе посмяла да излезе пак и си легна, разяждана от чувство на неудовлетвореност и самота. Но тази вечер Хенри бе ходил вече на разходка и се беше прибрал преди повече от половин час.
Лора закопча якето си до последното копче. Носеше джинси, дебели кожени ръкавици, черни ботуши, а главата й бе увита с тъмен шал, за да скрие къдриците, проблясващи като медни жици. Излезе в тихата нощ, заключи вратата, превъртайки внимателно ключа, и се ослуша.
В съседните къщи цареше тишина. Никой не пускаше, нито прибираше котки. Не се чуваше подрънкване на бутилки за мляко, нито тракане на кофи за боклук. Никой не изпращаше гости до портата на двора. Лора тръгна, стъпвайки безшумно с гумените си подметки, и зави наляво, без повече да мисли.
Вървеше бързо, придържайки се плътно до високите живи плетове — скромната градинарска версия на англичаните за средновековни укрепления. Ненадейно на небето се показа луната — смачкано парче сребристо фолио — и Лора се озова като в негатив. Бели каменни къщи, черни дървета, обагрени от бледа светлина. До момента погълната от мисли за очаквания край на разходката, тя съсредоточи вниманието си върху собствената си личност. На показ, като самотен актьор на ярко осветена сцена.
Оставаха още няколко метра до пощата, която всъщност се помещаваше в защитения с решетки хол на „Уиуъри“ — малката къщурка на господин и госпожа Сандел. Пощенската кутия бе закачена на стълб до портата. Лора тъкмо стигна до нея и луната отново се скри сред облаците. Късмет! Тя прибра плика в джоба си и продължи нататък. Сега настъпваше най-неприятната част, защото, ако се натъкнеше на някой познат, нямаше как да каже, че отива да пусне писмо, но тази вечер явно й вървеше — не срещна никого.
„Плоувърс Рест“ бе последната къща на Площада. По-нататък имотите постепенно поевтиняваха. Стотина метра деляха „Плоувърс Рест“ от по-евтините къщи и този район бе запустял — обрасъл с трънаци, диви киселици, — истинска благодат за Лора, защото, както повечето сгради, и „Плоувърс Рест“ имаше халогенна лампа, която се включваше, щом някой приближи.