Дребният Бор вдигна крак.
Том и Еди седяха неестествено неподвижни и сдържани. Браян се почувства притеснен от вниманието, с което наблюдаваха затрудненото му положение. Долавяше у тях едновременно съжаление и удоволствие, но беше прав само наполовина.
— Ученици? Слушайте… — постара се да вложи приятелска весела нотка в думите си. Насърчен, Бор предприе допълнителна атака срещу крака му, бутна го по-рязко и Браян се срути на пода.
В този момент люлеещата се врата на салона се отвори и госпожица Пантър, секретарката на директора, се появи, придружена от двама мъже. Единият, висок и доста едър, носеше палто от туид. Вторият — слаб като вейка — беше от глава до пети в черна кожа. Само Браян не разбра що за хора се бяха появили в гимнастическия салон.
— Господин Клептън?
— Да.
По-възрастният мъж приближи и показа на Браян карта със снимка.
— Главен инспектор Барнаби от Криминалния отдел на Костънската полиция. Бихме искали да поговорим с вас.
— Разбира се. — Браян непохватно се изправи на крака. — За какво?
— Не тук.
По-младият отвори вратата, Браян ги последва, без да знае, че акциите му току-що се бяха вдигнали от безнадеждно ниски до стойности, доближаващи най-високите.
Тримата бързо вървяха към кабинета на директора. Браян случайно се бе озовал по средата и не можеше да се отърве от чувството, че го водят под стража към затвора.
Трой бе влязъл през портала на своето старо училище с доста наперена походка, но без капчица носталгия или гордост. Никога не го беше обичал. Ала тъй като от ранна възраст знаеше какъв иска да стане, като порасне, беше работил упорито както по предметите, които го отегчаваха, така и по онези, които донякъде успяваха да предизвикат интерес у него, колкото и малко да бяха (например социология, информатика). Освен това гледаше да не дружи с отявлени хулигани и кръшкачи. Дивата енергия, с която участваше в игрите, осигуряваше присъствието му на спортните площадки, а често и отсъствието му оттам, но във всеки случай го беше освободила от смехотворното боричкане за оценки, което неминуемо щяха да предизвикат опитите за сериозно учене. Сега, докато крачеше по лекьосаните кафяви пътеки, покриващи добре познатите му коридори, Трой измърмори:
— Боже, как го ненавиждам това място.
Барнаби бе завършил училище в началото на петдесетте, преди да построят местната гимназия, но дъщеря му беше минала през градската среднообразователна система и накрая спечели стипендия за Кеймбридж. Семейство Барнаби участваше в Родителското настоятелство по времето, когато дъщеря им учеше тук, и бяха впечатлени от самоотвержеността на учителите, често проявявана въпреки тежките условия.
— Къли е учила тук, нали, шефе?
— Да — отсече враждебно Барнаби. Така и не можа да свикне с похотливия копнеж, който се появяваше в гласа на всеки мъж, произнасящ името на дъщеря му.
Директорът, господин Харгрийв, бе предоставил кабинета си за нуждите на полицаите и госпожица Пантър ги въведе там. Браян седна на стола зад бюрото, макар че имаше и двойно канапе, и голям фотьойл. Барнаби си спомни унизителното преживяване отпреди няколко часа и сега благоразумно седна на ръба на канапето. Госпожица Пантър се върна с чай и бисквити. Трой наля в чашите, постави една от тях пред Браян.
— Заповядайте, господин Клептън.
— За какво става въпрос?
Барнаби бе склонен да приеме за искрено недоумението му. Убийството не бе разгласено от медиите, от секретариата го бяха информирали, че Браян не е бил търсен по телефона през деня. Трой се възползва от затишието да погълне колкото се може повече бисквити, без да изглежда, че се тъпче. Умираше от глад. И от жажда (надигна чашата с чая), а как му се пушеше… Забеляза погледа на шефа си и гузно върна номер пет в чинията.
— Страхотни са! — възкликна той и отвори бележника си. — Викахме им чаени бисквити навремето.
— За съжаление — започна Барнаби, след като Браян си изпи чая, — нося ви лоша новина.
— С Манди ли нещо?! — Чашата изтрака в линийката и утайката се разплиска.
— Не, не — побърза да го успокои Барнаби. — Дъщеря ви няма нищо общо.
Трой гледаше как мъртвешки бледото лице на Браян бавно възвръща донякъде цвета си. И аз ще съм такъв, помисли сержантът, когато Талиса Лийн тръгне на училище. Няма да имам нито миг покой. Чак стомахът го присви при това прозрение. Докато Трой се мъчеше да се отърве от неканените мисли, Барнаби бе започнал да обяснява причината за тяхното посещение.