— Джералд! — Изумлението почти моментално бе изместено от силно любопитство и едва ли не радостна възбуда. Изражението му доста точно можеше да се определи като „тържествуващо“.
— Аз лично бях с него вчера — съобщи той с ясен самодоволен тон.
— Знаем това, господин Клептън. — Барнаби нямаше желание да гледа фалшиви демонстрации на скръб, но още по-малко му се гледаше как някой изпитва неприкрито удоволствие пред лицето на жестоко убийство. — Бихте ли ни казали…
— Беше много странна вечер.
— Така ли? В какъв смисъл?
— Имаше напрежение. Скрито напрежение. — Браян отметна назад дългата си, ала рядка рижа коса. — Но въпреки това видимо за наблюдателен и схватлив човек. Какъвто би трябвало да е всеки писател.
Барнаби кимна насърчително и седна малко по-удобно на канапето. Този явно щеше дълго да дърдори.
— Аз отговарям за театралната дейност в училището…
Браян говори надълго и нашироко и беше съвсем откровен, както често става с хора, които крият нещо незначително. Трой се възползва от отклонението, остави химикалката и успя да мушне в устата си още две чаени бисквити, преди шефът да върне разговора към скритото напрежение. Дали не би могъл господин Клептън да обясни?
— Джералд се държеше много странно. Неестествено мълчалив. И нямаше търпение да се отърве от нас.
— А другите?
— През цялото време се превъзнасяха по гостуващата „знаменитост“. А той се оказа такава реакционна вкаменелост. Няма ни най-малка представа от съвременен театър. И нищо чудно, ако съдя по книгите, които фабрикува.
— Не се ли възхищавате от романите на господин Дженингс?
— Изобщо не съм ги чел. Знам по-добри начини да прекарвам времето си.
— Спомняте ли си кой пръв предложи да го поканите? — Барнаби следеше внимателно изражението на Браян, за да види реакцията му. Не знаеше. За нищо на света обаче не би признал. Ама ако си измисли някакъв отговор и той се окаже погрешен, щеше още повече да се изложи.
— Ще ми трябва време да се сетя, господин главен инспектор. — Браян поглади замислено брадата си. Беше я пуснал веднага щом бе станало физически възможно, за да скрие многобройните лъскави розови циреи по брадичката си.
Трой, който вече си бе създал мнение за Браян, презрително сви устни. Веднага си представи как нахаканият келеш обикаля и разпитва, и после, като разбере, ще им се обади уж току-що си е спомнил. Ама че нещастник.
— Вие разговаряхте ли с господин Хадли снощи? Нещо подсказа ли ви защо е така затворен?
— Ами не. Разговорът беше общ. Както вече обясних — добави троснато и погледна часовника си.
— Имате ли представа кой може да е отговорен за смъртта на господин Хадли?
— Аз ли? — В средата на рошавата брада устата на Браян очерта мокро розово „О“, досущ като уста на октопод или друго подобно морско същество. — Какво искате да кажете?
— Каквото ви питат — измърмори Трой, — според мен въпросът бе съвсем ясен.
— Не може да бъде… Имам предвид…
Хайде, пак се започна, помисли Трой, вземайки последната бисквита. Всички заедно: едно, две, три, сега: взлом, взлом. Не е било взлом? Браян не го разочарова.
— Няма никакви следи от насилствено проникване, сър — отвърна Барнаби, премълчавайки засега малката подробност, че задната врата не се заключваше. — Според вас господин Хадли предпазлив човек ли беше?
— В какъв смисъл?
— Ами например би ли отворил на непознат посред нощ?
— Съмнявам се. Знаете ги какви са хората от професионалните класи. Трупат, трупат вещи, които едва ли ще успеят да използват до края на живота си, а после се боят до смърт някой да не им захапе сливата.
Трой се изхили на неволното двусмислие, после се закашля, за да прикрие смеха си.
— Тоя човек има верига на вратата, катинари на прозорците, алармена система. Всички около Площада имат.
— Като се има предвид високата престъпност в наше време — вметна сухо Барнаби, — е напълно оправдано.
— Да, но цялата тази железария би могла само да предизвика някое наистина предприемчиво хлапе — викна Браян. — Опитвал съм се да им обясня, но няма кой да чуе — заяви той й въздъхна, разочарован от тесногръдието на буржоата. — Трябва да видите къщата на Лора Хътън. Бяхте ли там вече? — Барнаби поклати отрицателно глава. — Като в Бастилията.