— Не, доколкото си спомням.
— Става въпрос за познанство от преди няколко години.
— Не. Съжалявам.
— Помолихме издателите на господин Дженингс за някои биографични данни.
— Защо? — прекъсна го безцеремонно Талънт Ливайн. — Искам да знам много повече, отколкото ми казвате, господин главен инспектор, преди да започна да отговарям на въпроси за моя клиент без негово разрешение.
— Добре. Ето фактите. Господин Хадли е бил убит късно снощи. Доколкото знаем, вашият клиент е бил последният, който го е видял жив. Сега, след като е дал лъжлива информация за местопребиваването си, господин Дженингс е изчезнал.
Настъпи пауза. Дълга пауза. Много дълга пауза. Накрая агентът на Макс отрони:
— Господи!
— Имате ли някаква представа къде би могъл да е?
— Абсолютно никаква.
— Ако се свърже с вас…
— Трябва да се посъветвам по този въпрос, господин главен инспектор. Ще ви се обадя. Може би по-късно днес.
— Ще ви бъда благодарен, господин Ливайн. — Прекъсна го сърдито ръмжене: — О, извинете, госпожо Ливайн.
Затвори телефона, мърморейки:
— Става все по-любопитно.
Трой си замълча. Не беше сега моментът да поправя граматиката на шефа, дори и да му стискаше. Барнаби отново се зае с кекса. Така примамливите лъскави череши на опаковката в действителност бяха твърди като изсъхнали желатинови бонбони. Той отхапа и при първото стисване на челюстите остра болка прониза един от зъбите му. Кексът полетя към масата, хвърлен с отвращение.
— Има нещо гнило в Дания, Гавин.
— Навсякъде е така. — Трой изхвърли изпразнената чашка от кафето и кекса в кошчето за боклук. — Морийн отказва вече да слуша новини.
Той извади снежнобяла кърпичка, старателно събра трохите в шепа и ги изтърси в кошчето. След това внимателно почисти дланите й пръстите си.
— Като свършиш с оборката — подсмихна се Барнаби (отдавна свикнал с маниакално педантичното отношение на Трой към чистота и подреждане, но все още способен да вижда забавната му страна), — искам да отидеш пак при Клептън. Попритисни го. Разбери какво е правил във вторник вечерта, когато уж бил излязъл за бърза разходка около Площада.
— Толкова се радвам, че успя да наминеш.
— Имахме късмет. Аз се оказах свободна точно когато ти си следобед на работа.
Тя сложи по едно пакетче чай в дебелостенните грамадни чаши — лайка за нея и черен чай за Ейми. Имаше домашно приготвен кекс от овесени ядки и рошкови. Отряза по едно парче. Постави всичко на табличка, която внимателно закрепи на счупената стара табуретка пред камината.
— Ужасен ден — промърмори за пореден път Ейми и си взе чая.
— О, да — ужасен. Ужасен.
Говореха за случилото се, откакто се бяха събрали. Ейми беше подхванала темата още преди да си свали палтото.
Бяха минали двайсет и четири часа от посещението на полицаите в „Грешъм Хаус“. След като те си тръгнаха, Ейми, естествено, очакваше да седнат с Хонория и да обсъдят потресаващата новина. Да понамалят шока (както правеха сега със Сю) пред чаша топъл, успокояващ чай. Но Хонория се задоволи само да изнесе една посредствена реч за социалните фактори, довели до проникването и здравото окопаване на криминалния елемент в средата на порядъчните хора. Въпросните фактори, макар и разнообразни, не бяха нито всеобхватни, нито оригинални.
Невежи родители, които глезят децата си, немарливи учители, държава, която дава всичко наготово от люлката до гроба, и лесен достъп до покварата на телевизията. После идваше ред на презрението към властта, следвано по петите от премахването на телесното и смъртното наказание и целенасочено злонамерената политика на Градския съвет да разполага общински жилища на две крачки от домовете на порядъчните, редовно плащащи данъци граждани. Всички тези гнусни елементи или някой от тях е довел до убийството на Джералд Хадли — защото той без съмнение принадлежал към измета на обществото. Ейми има глупостта да й възрази:
— Аристократите са убивали хора. Елизабет Първа непрекъснато режела глави.
— Кралете са друго нещо. — Хонория впи поглед в Ейми, изцъклила кръгли и твърди като камъчета очи. — Щом толкова те интересува, да беше попитала онзи полицай с лице на ряпа и дълъг като върлина дали можеш да отидеш да хвърлиш един поглед.
— Хонория! Що за ужасна… Сякаш бих могла…