Нямах намерение да се качвам на горния етаж, а изведнъж се озовах там. Сигурно съм се надявала да науча повече за него. Къде спи, какъв сапун използва — такива глупости. Спомням си как извадих пижамата му изпод възглавницата и заврях лице в нея. Отворих гардероба, прокарах ръце по дрехите му. И през цялото време ходех до прозореца да проверявам дали имат още работа в градината. В скрина открих кутия от обувки, пълна със снимки. Повдигнах ги и взех една. Най-отдолу — мислех, че така по няма да забележи. Докато я пъхах в сутиена си, чух гласовете им да приближават към къщата. Хукнах надолу по стълбите, увих набързо картината, викнах довиждане през вратата на кухнята и си тръгнах. — Лора замълча, завъртя чашата в дланите си и жадно погълна питието. — Тогава вече се отказах. Не от любовта си към него — не би било по силите ми! Отказах се от опитите да установя каквато и да е близост. Боях се да не напусне групата, ако прекаля, защото тогава нямаше да мога изобщо да го виждам. Минаха месеци. После постепенно надеждата започна да се възвръща — човешко е, предполагам. Знаех за Грейс, естествено, колко са били щастливи и така нататък, но никой не може вечно да скърби. Освен това имах една голяма утеха: явно не ме желаеше, но поне не ме отблъскваше заради някоя друга. Така си мислех.
Лора замълча. Настъпилата тишина продължи дълго, но Барнаби не искаше да се намесва. Тя се беше затворила в себе си, втренчила поглед в покритото с петънца, но иначе разкошно венецианско огледало над камината, намръщена и разтревожена, все едно оттам я гледаше напълно непознато лице. Барнаби се надяваше всички тези болезнени спомени да не са задействали някой защитен механизъм в мозъка й, който да я направи недосегаема за въпросите му и глуха за всякакви доводи и увещания. Тъкмо се канеше да повтори последната й фраза с въпросителен тон, когато тя отново заговори:
— Започнах често да навестявам къщата. Беше натрапчив импулс. Наркотик. Отивах, след като мръкнеше, с надеждата да го зърна през прозореца. Беше само въпрос на време някой да ме види, знаех, но не можех да спра. Исках да опозная другото му „аз“ — никой не може да бъде толкова скован и официален непрекъснато. Струваше ми се, че ако открия другото му лице, ще мога по-лесно да стигна до него. Е, открих повече, отколкото исках. — Близостта на разкритието обтегна равния й безизразен глас като кожа на тъпан. — Надничах в кухнята, ненавиждайки сама себе си за недостойното си поведение, както обикновено, когато чух, че отпред спира кола. Скрих се бързо сред дърветата край къщата и видях една жена да излиза от такси. Плати на шофьора и почука на вратата. Отвориха й и тя влезе. Щях да умра. Видях я през процепа на пердетата в хола. Много елегантен черен костюм, дълга руса коса. Беше й дал вино и тя вдигна чаша към него, вдигна я…
Лора замахна нагоре със собствената си чаша и уискито изхвърча, оплиска огледалото. Няколко капчици паднаха и върху лицето й. Тя обгърна стаята с мътен, угаснал поглед. Под очите й имаше сини кръгове, сякаш някой наскоро я бе ударил. Барнаби забеляза, че е на ръба да припадне, бързо се изправи и я хвана под ръка.
— Елате да седнете, госпожо Хътън. — Наложи се да я обгърне през кръста, щом се пусна от мраморната полица над камината. Тежеше като труп. Заведе я до един нисък удобен стол. — Искате ли да ви направим кафе?
— … кафе…
Барнаби даде знак на сержанта и Трой с нежелание тръгна да търси кухнята. Намери я и се разрови с надеждата да открие бурканче с нескафе, но напразно. Все пак видя кутия с индивидуални филтри с кафе. И слава богу. Никак не му се искаше да се бори с някоя сложна и без съмнение скъпоструваща машина, което навярно щеше да доведе до катастрофални резултати.
В тази къща май нямаше обикновени чаши за чай, но пък в кухненския шкаф бяха наредени едни много красиви чаши. Трой ги извади свръхвнимателно. Дръжките им бяха с формата на арфи, а на дъното им бяха нарисувани кайсии, орехи и нежни светлозелени листа. Чашите бяха полупрозрачни и плитки, всъщност по-скоро приличаха на купи. Трой вдигна една срещу светлината и примижа със задоволство, после нежно я върна върху чинийка от същия сервиз и наля вода в електрическия чайник.
Лора Хътън се посъвзе още преди да дойде кафето. Барнаби я наблюдаваше как, седейки под светлината на лампата, събира малкото останала й енергия, за да прочисти ума си и да съсредоточи вниманието си. Личеше, че вече съжалява, задето бе прибързала да разголи душата си. Винаги така ставаше. При следващия въпрос на Барнаби: „Видяхте ли как си отива гостенката?“, тя троснато отговори: