— Моля ви, почти свърших…
— Вие ли почти свършихте?
— Нима не искате да ни помогнете да открием…
— Как може да ми задавате този въпрос? Точно на мен.
Лицето й побеля от гняв. Отметна назад гъстата си рошава коса и впи свиреп поглед в инспектора. Опита се да стане, но й се зави свят и се строполи обратно на мястото си.
— Добре ли сте, госпожо Хътън?
— Бях взела сънотворно. Вие ме събудихте.
— Съжалявам.
— Имате ли право да постъпвате така? Да се изтърсвате в дома на някого и да го тероризирате.
— Не съм искал ни най-малко да ви измъчвам…
— Тогава си вървете. Ето ви прост и лесен за изпълнение съвет. Просто си вървете.
Лора скри лицето си с ръце. Макар в малката стаичка да имаше трима души, единият от които много едър, жената бе сякаш физически изолирана, като че ли скръбта й бе спуснала невидим купол над нея.
— Работата е там — започна тихо да обяснява Барнаби, — че вие сте единственият човек, който е в състояние да ни помогне.
— О? — погледна го тя заинтригувана против волята си. — И как така?
— Скринът, където сте намерили снимката, е стоял винаги заключен. Убиецът е взел всичко оттам. Очевидно, за да открием човек, който е виждал какво има вътре…
— Но аз не видях. Едва го бях отворила, когато ги чух да се връщат в къщата. Грабнах снимката и побягнах.
— Нямаше ли нещо друго вътре, освен кутията за обувки?
— Някакви пластмасови кутии със затворени капаци. Като тези, в които държим салата. Или останала от предния ден храна.
— Забелязахте ли какви бяха другите снимки? Например най-горната?
— Не.
— Може ли да видя снимката, която имате?
— Изгорих я на другата сутрин, след като видях… приятелката му. Хвърлих я в печката заедно с цяло кошче мокри носни кърпички. Сега съжалявам, разбира се. — Тя бавно остави чашата с кафе и примигна объркана. — Ужасно, но това бе единственото, което имах от него.
— Би ни било от помощ, ако можете да я опишете.
— Е, как да ви я опиша, изобщо не мога да си представя.
— Опитваме се да открием каквото можем за господин Хадли. И най-малката подробност би била от полза.
— Беше просто снимка от почивка, в някакъв ресторант или нощен клуб. Имаше трима-четирима мъже, които танцуваха, наредени един до друг, от ония гръцки танци. Имаше и една жена, но аз я отрязах.
— Жената от сватбената снимка ли беше?
— Не. Той беше по-млад на тази снимка… засмян, щастлив. Жалко, че не съм го познавала тогава.
Макар думите й да бяха ясни и отчетливи, изражението на лицето й ставаше все по-отнесено и объркано и тя се поклащаше от изтощение на ръба на стола, явно на края на силите си. Барнаби даде знак на своя сержант и двамата станаха да си вървят. Лора дори не направи опит да ги изпрати.
Докато пътуваха обратно към участъка, Барнаби отново и отново премисляше цялата сцена. Спомняше си сълзите й и ни най-малко не се съмняваше, че бяха истински. Но сълзите може да са израз не само на скръб, а и на болка и гняв. Дори на най-ненужното и мъчително чувство — угризението.
Отново се зачуди дали, след като бе открила, че не само е пренебрегвана, а отблъсквана заради друга жена, Лора Хътън не се е върнала в „Плоувърс Рест“ след сбирката на писателите — поставила му е ребром въпроса за вероломството му и го е халосала по лицето с най-близкия попаднал й подръка предмет?
Едва ли има полицай, който да не знае, че любовта може да се превърне в омраза, тъй като по-голямата част от разследваните убийства са домашни. А престъпленията от страст в момента на извършването им бяха прости, оголени до кост емоции. Едва по-късно жестокият спомен, а понякога угризението, можеше да предизвика появата на някаква аналитична мисъл.
До този момент Лора бе единственото лице с определен мотив, който инспекторът имаше подръка, защото Дженингс, безспорен лидер в кандидатите за основен заподозрян, все още беше неизвестна величина. Дори само по тази причина бе невъзможно госпожа Хътън да бъде изключена от списъка на заподозрените.
Щом се озова в заседателната зала, Барнаби моментално поиска да му намерят шофьора, откарал гостенката на Хадли до „Плоувърс Рест“. Тя наистина може да е била, както с надежда предположи Лора Хътън, жрица на любовта, но това не значи, че Хадли не е споделил с нея мислите и намеренията си. На самотните, затворени мъже често им е по-лесно да разговарят с непознати.