— За теб той е инспектор Мередит, сержант.
— Ще се опитам да запомня — ухили се Трой.
— Оперативка след половин час.
Рекс седеше пред бюрото си, загледан в празния шкаф, където допреди малко бяха неприкосновените му запаси от лакомства. Чипс, бисквити (сладки и солени), шоколад, курабии, кисели краставички и лукчета — всичко беше изял. Е, с помощта на Монткам де.
Бяха останали три опаковки с бонбони „Смартис“. Рекс извади малката бяла капачка с върха на пожълтелия си твърд нокът. Кучето, което отдавна точеше лиги, зяпна широко. Рекс изсипа шишенцето в зиналата паст. Рязко затваряне, едно-единствено хрусване, шумно преглъщане и отново зейване. Беше странно. Все едно си на работното си място в някоя фабрика и захранваш машина. Отваряне, хрус, глът, затваряне. Отваряне, хрус, глът, затваряне. Отваряне…
Рекс, чиито бели къдрици тъжно висяха около лицето, взе друго шишенце с бонбони. Празният му поглед разсеяно се спря на спуснатите завеси. Истината беше, че не знаеше какво да прави и къде да се дене. Нямаше желание да се занимава с упадъка на Византия. Нито да разглежда географски карти. Нито да пише мними поръчки за месни консерви и сухари в избелелия розов тефтер с интендантски формуляри, а още по-малко да лъска медалите. За първи път дори Справочникът за оръжия и военни термини не го привличаше. Защото Рекс беше в лапите на най-унищожителната и безплодна човешка емоция: угризението.
Защо не затропах на входната врата в мига, когато се затвори, изпъшка той тихо. Или да бях заобиколил и да вляза през кухненската врата. Да бях направил каквото и да е, пак щеше да е по-добре, отколкото да бягам като подплашен заек. Десетгодишните барабанчици на фронта са показвали по-голяма смелост. Рекс засрамен си спомни чувството на неудобство, което му бе попречило да упорства в опитите си да се върне в къщата. Заради едната стеснителност беше загинал човек.
А като се прибра в „Бородино“, поне да бе поговорил с някого. Който и да е. Джералд със сигурност щеше да разбере, че Рекс е бил принуден да наруши обещанието си единствено от загриженост за безопасността му. Или да се беше обадил на самия Джералд от телефонната кабина. И защо, когато реши да се върне в „Плоувърс Рест“, не взе Монткам със себе си? По негова заповед кучето щеше да лае, да блъска и да дращи по вратата, докато някой отвори. Нямаше да подвие опашка и да избяга на сигурно място вкъщи при първия въображаем шум.
Но най-острото копие в душата му, най-тягостният въпрос бе защо така бързо и лесно се беше оставил да го заблуди спокойният вид на усмихнатия Макс, отпиващ от питието си, разговарящ привидно най-приятелски с Джералд.
О! Тази дума „привидно“. Връщайки се мислено назад към онази нощ, Рекс започна да се съмнява, че Макс може да е усетил присъствието му и само се е преструвал на добронамерен. А горкият Джералд през това време сигурно е лежал някъде, ранен, овързан и с парцал в устата, извън полезрението на Рекс, и се е молел някой да нахлуе и да го спаси от последния смъртоносен удар.
Миналата нощ Рекс бе сънувал ужасен кошмар. Гледаше през кухненския прозорец на „Плоувърс Рест“, обхванат от страшното предчувствие, че ще се случи, нещо потресаващо. Вътре Джералд си правеше сандвич. Беше отрязал една филия бял хляб с размерите на голяма чиния. Извади чукало и хаванче и от едно огромно шише изсипа в хаванчето някакви кафяви таблетки. Рекс изведнъж разбра, че хапчетата са силно отровни. Джералд бавно ги счука на прах, поръси с тях хляба и прегъна филията на две. Закрачи насам-натам из стаята и започна бързо да тъпче сандвича в устата си, едва набута краищата му в издутите си бузи. Рекс заудря по прозореца, но стъклото просто хлътваше под юмруците му, после отскачаше и отново се изпъваше, сякаш недокоснато, без никакъв звук. Постепенно, докато Джералд гълташе, кожата му стана червена и лъскава, като покрита с прясна боя.
Рекс потрепери. Стана му студено. Беше време за лягане, но той бе забравил да си напълни грейката с гореща вода или да включи мъничката електрическа печка в спалнята. Усети как главата на Монткам с все още мократа от лигави благодарности брада го бута по крака.
Той отвори последните две опаковки „Смартис“, остави половината за себе си, другата даде на кучето. Замисли се колко ли щеше да му олекне, ако беше споделил на глас всички тези мъчителни разсъждения и угризения. Но как да натовари с такова непосилно бреме простия кучешки ум. Монткам само щеше да се натъжи както от печалните факти, свързани със случилото се, така и от невъзможността да му бъде от реална полза.