Имаше и друга причина. (Тук Рекс бавно и сковано се изправи.) Всъщност най-важната: не би могъл да понесе Монткам да разбере, че има господар, от когото трябва да се срамува.
Ейми седеше до решетката на камина, в която нямаше нищо, освен прашна червена пергаментова духалка, надиплена в единия край като акордеон. Хонория седеше изправена, сякаш монтирана на стола зад бюрото, и на светлината на стара настолна лампа с бежов абажур разглеждаше страница с четири хералдични знака. Книгата беше дошла с колета, изпратен от Лондонската библиотека. Членството там беше скъпо, но поради важността на работата не се възприемаше като разточителство, за разлика от парите, похарчени от Ейми за химикалка и стек хартия за писане. Стекът струваше лира и шейсет и пет и щеше да й стигне за цяла вечност (при малкото време, което можеше да отделя за писане).
Хонория използваше и литературата, събрана в библиотеката в Ъксбридж, но винаги въоръжена с бели памучни ръкавици, купени специално за целта от аптека. Никога не пипаше книга с голи ръце, защото не знаеше къде е била преди това. (Идеята на Мари Корели да се забрани достъпът на работещите класи до подобни институции, за да не разнасят гадните си микроби, щеше да бъде радушно подкрепена от Хонория.) Ейми можеше да ползва своите замърсени книги само в стаята си.
— Погледни това — изсъска Хонория, оголвайки камилски зъби с цвят на стари клавиши за пиано.
Говореше сякаш на себе си, но Ейми за всеки случай, а и за да се възползва от възможността да се приближи до топлото, отиде до бюрото и застана зад резбования, подобен на трон, стол. В средата на страницата, която Хонория току-що беше плеснала гневно с ръка, имаше едва забележимо кафяво кръгче.
— Как е възможно? — викна зълва й.
— Възможно е — отвърна Ейми. — Веднъж взех роман на Айрис Мърдок и някой беше отделил със запетайки всичките й прилагателни, при това с мастило.
— Нищо повече не можеш да очакваш от хората, използващи обществените библиотеки.
Грешеше: много повече можеше да се очаква. Библиотекарят беше разказал на Ейми случай, при който книга била върната с пържено яйце между страниците, използвано като отметка. Когато укорили читателката, тя заявила, че била възпитана да не прегъва страници.
— Защо стоиш зад гърба ми?
Ейми се върна на мястото си. Тя също си правеше свои изследвания. Беше скрила зад кориците на „Изкуство и архитектура: провинциалните къщи в Англия през осемнайсети век“ романа на Пени Винченци „Стари грехове“. Докато четеше, обръщаше специално внимание къде се вмъкваха подвеждащите моменти и къде се сливаха различните сюжетни линии, и как диалогът се използваше едновременно, за да разказва събитията и да описва героите.
И понеже беше купила книгата за десет пени на благотворителна разпродажба в полза на църквата, Ейми си позволяваше дискретно да си води бележки в полето. Би предпочела, разбира се, да работи върху собствената си книга. Винаги с нетърпение очакваше мига, когато ще може пак да се залови с „Ританки“, и затова се изуми, когато Макс Дженингс, помолен да даде определение на писането, бе казал: „Занимание за времето, когато нямаш какво друго да правиш.“
Проблемът (макар никога да не го бе обсъждала многословно) се състоеше в това, че тя всъщност не разполагаше с времето си, докато не се прибере в стаята си. А нямаше как да се качи там, преди да направи млякото с какао. Можеше цяла вечер да седи — по-точно в една стая — с Хонория или да се мотае в ледената кухня, без да я повикат за каквото и да било. Но качи ли се горе, само след минути става необходима, било за да провери някой факт или да наостри някой молив, или пък просто за да запари пакетче чай.
Ейми надникна иззад книгата към масивната фигура на зълва си. В погледа й се набиха яките й рамене и твърдият като скала бюст. Беше й невъзможно да си представи нежната детска главичка на Ралф да почива удобно върху гърдите й. Но фактът си е факт. Имаше една овална снимка на двамата, застанали до умивалника в стаята на Хонория. Тя беше облечена в ярка рокля, под която се подаваше къдрава фуста, с обувки на ниски токчета. Дори тогава е била доста едро момиче, с набити мускулести рамене и силна челюст. Но изглеждаше толкова щастлива, вдигнала бебето високо във въздуха, изпънала ръце, отметнала глава назад и радостно засмяна.
Ейми често се заглеждаше в тази снимка. Мисълта, че Хонория е обичала и се е грижила за Ралф всеки ден, докато е бил мъничък, й помагаше да понася по-леко мизерното си съществуване в „Грешъм Хаус“. При това поемайки всеотдайно грижите за брат си, Хонория е правила не една и две жертви. Ралф бе споделил с Ейми, че когато родителите им били убити, се говорело за годеж на сестра му със земеделец от Хъртфорд. Той обаче отказал да приеме детето и оттеглил предложението си. Понякога Ейми се чудеше дали има нещо вярно в тази история. Не само защото мисълта, че някой може да е бил влюбен в Хонория, изглеждаше абсурдна. Ейми не би се учудила, ако зълва й си е измислила всичко това в старанието си да вмени вина на Ралф и така да го върже за полата си.