— И?
— Налице е идеална възможност за изнудване. — „Разбира се“, макар и непроизнесено, се чу от всички в залата.
— Защо чак сега?
— Защото сега Дженингс е богат и преуспяващ.
— Той е богат и преуспяващ от десет години.
— Какво ви кара, инспекторе, да мислите — намеси се Трой, — че именно Хадли е бил изнудвачът?
— Той е организирал срещата.
— Под натиск.
— О, не вярвам. Спокойно е можел да не изпраща поканата, ако наистина не е искал.
Тук Барнаби избоботи одобрително, защото бе напълно съгласен с казаното. От самото начало му се струваше, че чувствата на убития по отношение на срещата сигурно са били много по-противоречиви, отколкото си е признал пред Сейнтджон и дори пред самия себе си.
— Дженингс е имал страшно много за губене… — започна отново Меридит.
— Зависи от престъплението — уточни Барнаби. — В днешно време почти всичко, с изключение на сексуалното насилие над деца, животни или, да речем, музикални инструменти, може да повиши рейтинга на един писател и вероятно продажбата на книгите му.
— Значи смятате — обърна се Трой към инспектор Мередит, — че Хадли се е опитал да изнудва Дженингс, който е предпочел да го убие от страх да не бъде разкрит, така ли?
— Смятам, че е възможно, сержант, да.
— Тогава защо — продължи Трой, гледайки да не показва ликуването си, макар че не успя да скрие напълно триумфалните нотки в гласа си — е помолил Сейнтджон в никакъв случай да не го оставя насаме с Дженингс?
— За да го подведе. — Отново неизреченото „разбира се“. — Пратил го е за зелен хайвер.
— За какво? — засмя се скептично Барнаби. Всички в залата, получили разрешение най-отгоре, тихо се разсмяха. — Ти май си прекалил с четенето на криминални романи. Или си гледал Поаро по телевизията? Така… — Главният инспектор огледа присъстващите. — Ако няма други чудновати или забавни прозрения, можем да приключваме. Оперативка утре в девет сутринта, освен ако не изникне нещо непредвидено. Преди да си тръгнеш, Мередит, ела за малко при мен.
Залата се изпразни и нощната смяна зае местата си. Трой се качи в кабинета на шефа да си вземе палтото. След няколко минути се появи и Барнаби, все още доволно захилен от изнесената лекция. Двамата се закопчаха старателно, за да се предпазят от студа навън, и тръгнаха към паркинга.
— Половината време не знаех за какво говори — сподели Трой. — А си мислех, че странстванията са само за пътешественици.
— Затова пък звучи академично.
— Защо трябва да звучи академично, като е неразбираемо?
— За да изпиташ сладостта на висшето си образование, сержант. Един висшист никога не използва прости думи, когато може да ги замени с нещо далеч по-сложно.
— Всъщност какво е завършил?
— Геология, мисля.
— О, добре — Трой изпита странно облекчение от тази новина, — геология. — Отвори вратата пред началника и Барнаби излезе навън. — Знаете ли какво, шефе?
— Какво?
— Този човек има ужасен цирей на тила.
— Така ли? — Барнаби и неговият помощник се спогледаха съучастнически.
— Лека нощ, шефе.
— Лека нощ, Гавин.
Барнаби спря за миг пред вратата на колата си и се загледа в небето, пълно със студени ярки звезди, от онези, дето един поглед е достатъчен, за да ги сънуваш цяла нощ. Докато стигна до „Арбъри Кресънт“, заваля сняг.
Между редовете
Добре увита в дебел памучен пеньоар, Джойс Барнаби стоеше до газовата готварска печка над тиган с яйце, което заливаше с гореща мазнина и наблюдаваше как яркооранжевият жълтък се покрива с тънки бели нишки. Правеше грешка, разбира се — трябваше да свари яйцето и да го обели, но снощи Том не можа да вечеря, толкова беше уморен, затова сега й се струваше, че има право да се поглези. Печеният бекон беше почти без никаква сланина, а пък Том вече бе изял овесената каша с трици, предназначена да намали холестерола и да го зареди с витамин В.
— О, коте!
Привлечен от миризмата, Килмовски, макар и порядъчно закусил вече, се бе изтърколил по кухненския под и сега, забил нокти в пеньоара на Джойс, се закатери към източника на въпросната миризма.
— Слизай долу… Ох! Боли. — Тя откачи котето от себе си, нареди храната в затоплена чиния и я занесе на мъжа си.