— Вече ни няма на първа страница, слава богу — обяви Барнаби, сгъна „Индипендънт“ и го остави настрани. — Изобщо нямаше да се появим там, ако не беше Дженингс.
— Сигурно вече е видял някой вестник. Току-виж, ви се обадил днес.
Барнаби не отговори, втренчил объркан поглед в закуската си.
— Не трябваше ли да е наденичка тази сутрин?
— Наденичката е в неделя — уточни Джойс и почука с пръст по менюто, закачено на дъската за бележки. — И тогава не ти се полага дори.
— Една!
— Ако имаш късмет.
Той я погледна строго.
— Никой не е незаменим, Джойс.
— О, така ли? — Жена му взе каната с кафе.
— В древна Гърция човек можел да си вземе жена за робиня само срещу две копия.
— А на „Арбъри Кресънт“ съпругите, които не намират нужното уважение вкъщи, се записват в Свободния университет. И забягват с някой от професорите си.
— Мразя го това. — Том размазваше белезникава като суроватка паста върху препечената си филийка. — „Без мазнини“, ами то му личи. Човек се чувства като светец, ако успее да го глътне.
— Престани да мрънкаш.
— Смес от сироп за кашлица, смазочно масло и пастет от риба.
— Кики? — Джойс издаде някакви звуци с езика си и разклати топчето за пинг-понг, вързано за облегалката на нейния стол. — Кики…
— Преди пет минути му се караше, а сега… — Виж го, Том — плесна ръце Джойс от удоволствие. — Виж го как си играе.
— Само го дръж далеч от бекона ми.
— И мърка.
— Ще мърка ами — нали е котка. Ти какво очакваш? Да ти изпее ария от „Риголето“ ли? — Барнаби гледаше жена си кисело. — Щом се върнат, си го вземат, да не си правиш други сметки.
— Разбира се. — Джойс наля кафе. — Защо си толкова гаден? Да не би аз да съм виновна, че ти не можеше да спреш да ядеш?
— Благодаря — пое чашата си Барнаби. — А твоята закуска къде е?
— Ще хапна нещо по-късно — отвърна тя, разбърквайки непохватно кафето си, хванала лъжичката с лявата ръка, защото Килмовски се бе вкопчил в дясната като разтревожен пухкав маншон. Коприненото му сиво коремче се бе подуло от погълнатото мляко.
— Погледни го. Натъпкал се е до шията.
— Том?
— Ммм — измънка той, мрачно задъвкал последната си коричка.
— Спазваш си диетата, нали?
— Да.
— Докато си на работа, имам предвид.
— О, боже, Джойс, стига си ми опявала.
— Важно е. Знаеш какво ти казаха на последния преглед.
— Ммм. — Барнаби изпи до капка кафето и с хриптене си пое дъх чак до петите. — Какво каза, че ще вечеряме довечера?
— Агнешки дроб с билки и гъби.
— Не забравяй да купиш пресен риган.
Във вестибюла Барнаби срещна погледа на дъщеря си, която го съзерцаваше от пода — мрачно красива, с бяло боне и строга рокля. Той се наведе да вземе вестника, този път „Рейдио Таймс“. Отнесе го на жена си в кухнята и я целуна за довиждане.
— Внимавай как караш, скъпи.
— Да. Май ще сложа веригите.
— Гледай да се облечеш добре. Вали сняг.
Сю се въртеше около дъщеря си като квачка с едно-единствено пиленце. Аманда, облегната на мивката, с нежелание дъвчеше курабийка от трици и орехи — майка й ги бе изпекла — и си мислеше колко по-различно би било, ако държеше „Марс“, да речем. Днес всичко по нея беше черно — пола, чорапогащи, маратонки, очната линия, ноктите. Косата й, немита от дълги дни, бе вдигната нагоре като пирамида.
— Не вали. Тия неща са толкова гнусни. — Аманда отиде до кошчето за боклук и изплю курабийката. — Защо никога не ядем нормален кейк като всички останали?
По две причини всъщност. Първо: кейкът, който се продава, е пълен с подозрителни вещества, много от които изброени в книгата на Сю „Е — добавени вещества“. Второ: пари. Никога не стигаха. Браян беше много стиснат, когато даваше средства за домакинството, макар винаги да намираше начин да заделя пари за своите собствени прищевки (последната бе президентски стол, на облегалката, на който с шаблон бе изписал името си). Очакваше всяка вечер да има топло ядене и печено в неделя на обяд, а парите, които предоставяше на Сю, не стигаха за една седмица готвени закуски.
Всички надници на Сю от детската градина, в пълния си размер, постъпваха в семейния бюджет и той пак не стигаше. Тя, естествено, искаше допълнителни средства, но Браян отказваше. Обвини я, че харчи некомпетентно неговата изработена с труд заплата, защото купува какво ли не, така че, дори да увеличи делът, внасян в семейния бюджет, това щели да бъдат пари, хвърлени на вятъра. Последния път, когато беше поискала още пари, той побесня и се закле да разреши проблема „веднъж завинаги“.