В края на седмицата тя му даде своите трийсет лири и Браян отиде на пазар заедно с нея. Ходи нагоре-надолу из главния супермаркет в Костън, хвърля продукти в количката и през цялото време надуто й обясняваше как се пазарува.
— Виждаш ли колко е изгодно — три на цената на две. А тук пържолите от бут са със специално намаление — защо не ядем пържоли, щом са толкова евтини? Пъпешите също са намалени. И гроздето. И виж — българско „Мерло“ само за два и четирийсет и пет…
На касата сметката им излезе петдесет и три лири. Уверен в способността си да пресмята, Браян не си бе взел кредитната карта и трябваше да чака, почервенял от гняв и унижение, докато извикат управителя на магазина. Докараха втора количка, в която прехвърлиха всичко, което Браян не бе в състояние да плати, за да върнат стоките по щандовете. Дългата опашка не прояви никакво съчувствие. Щом излязоха на паркинга, Браян даде воля на гнева си:
— Защо не ми каза? Ти знаеш колко струват нещата. — Подреди кашоните в багажника на колата и го затвори с трясък. — Един господ знае как хората на социални помощи успяват да се хранят, че и да пушат.
— Живеят на картонени пици, печени картофи и консерви с изтекъл срок на годност — обясни Сю, неспособна напълно да скрие задоволството в гласа си, за което щяха да я накарат да съжалява по целия път до вкъщи.
— Манди? Манд? — викаше сега мъжът й от най-горното стъпало. Вратата зееше широко отворена, превръщайки уютната кухня в хладилник. — Автобусът идва.
— Ура. — Манди се загърна с някакъв погребален конски чул, поприбра тъмните печални гънки към тялото си и взе кутията с обяда.
— Вземи си нещо топло за пиене, като обядваш. Да не е все газирано.
— Може да отида при баба след училище.
— О. Благодаря за уведомлението. — Сю изпъна устни в усмивка, която от постоянните прояви на пренебрежително отношение бе започнала да изглежда глуповата. — Чао тогава.
Вратата се затръшна и Сю остана сама. Винаги в такива моменти усещаше огромно облекчение, леко примесено с чувство за вина. Сложи няколко бучки въглища в ненаситната печка (заварена тук още като купиха къщата и оттогава все на прага да ги изостави) и придърпа стария фотьойл по-близо до нея.
Най-сетне настъпи мир и спокойствие. Сю започна бавно да вдишва и да издишва, за да се успокои, да забрави злощастното усещане за угнетеност, което никога не я напускаше в присъствието на семейството й.
Семейство! Това нейното семейство ли беше? Сю не беше толкова глупава да приема за чиста монета сладникавата лъчезарност на преживящите корнфлейкс глупаци от телевизионните реклами, но бе убедена, че някъде между тяхната престорена веселост и лишената от любов, безутешна самота, просмукала се дори в стените на „Тревилиън Вилас“, съществуваше златна среда. Майки, бащи и деца, които се караха, но и се подкрепяха един друг, обичаха се и се мразеха, помагаха си в трудни минути и ставаха като един при най-малката проява на критика от външни хора.
Сю се зачуди, както често й се случваше, дори когато си налагаше да не го прави, дали някъде в миналото й е имало момент, в който е можела да избере друг път, друга съдба. Беше забременяла — и какво от това? Случи се през 1982 година, а не през трийсетте, когато самотните майки са били замеряни с камъни по улицата. Можеше да устои на натиска на родителите си и на семейство Клептън, ужасени да не би съседите да разберат, че техният син е създал неприятности на „годеницата“ си. Браян, познал отскоро страстта (защото Сю бе забременяла с Аманда още първия път), като че ли гореше от желание да се ожени, а абортът, разбира се, бе изключен.
Винаги бе обичала децата и се бе надявала някой ден да има поне четири. Когато Аманда беше бебе, Сю бе изпитала най-голямото щастие в живота си. Колко бе хубаво да къпе и облича дъщеричката си, да играе с нея, да я учи да ходи! Или просто да я обича. Дори бързо влошаващото се отношение на Браян, който бе започнал да й натяква, че нарочно го е вързала да се ожени за нея, тогава й се струваше безобидно.
Но постепенно всичко се промени. Родителите на Браян, които живееха само на седем-осем километра и бяха луди по единствената си внучка, настояваха да прекарват все повече и повече време с нея. Браян я водеше там всяка събота, понякога я оставяше за целия уикенд. Аманда винаги се връщаше, пълна е подаръци, уморена и капризна и вечно й беше лошо от изядените количества бонбони.