Докато Сю купуваше намислената тиква, а Барнаби и Трой се канеха да тръгнат към офиса на адвоката, Лора хвърли унил поглед към своя бележник и забеляза, че след по-малко от час трябва да отвори „Чекръка“, за да приеме един двукрил ирландски шкаф. Беше го купила преди няколко дни, но се бе оказал твърде широк за нейния микробус. Предишният му собственик щеше да й го докара от Лейси Грийн с неговия „Ленд Роувър“. Все още имаше време да отложи уговорката. Без да мисли, посегна към телефона, навъртя до половина номера, после се отказа.
Ако не отиде, какво ще прави? Ще обикаля из кукленската си къща, неспособна да седи на едно място повече от пет минути, неспособна да чете. Определено нямаше да пусне телевизора, защото гледането на телевизия през деня винаги й се бе струвало много депресиращо. Нямаше никакво желание да става част от аудитория, която винаги бе свързвала с възрастни, затворени вкъщи, майки или живеещи на социални помощи безработни.
Досега десетки пъти бе включвала и изключвала транзистора. Музиката по Радио Три беше или ужасно скучна, или толкова шумна, че я заболяваше главата. Радио Четири предлагаше речи на изгряващи млади лунатици, които се кълняха във вечна вярност на електората с ръка върху портфейла. После пък започнаха мазните проповеди на предаването „Размисли за деня“ и Лора за малко да метне транзистора в отсрещната стена.
Преди никога не би допускала, че е възможно едновременно да вярваш и да не вярваш в едно и също нещо. Знаеше, че Джералд е мъртъв. Полицаите й го бяха казали. Щеше да има разследване. Погребението, макар и още неуредено, със сигурност щеше да бъде организирано в недалечно бъдеще. Ето вчера самата тя бе приела с голяма скръб този факт.
Тогава защо бе така убедена, че ако отиде до „Плоувърс Рест“, той ще е там, ще й отвори вратата и както винаги ще я поздрави тъжно, сковано и прекалено учтиво. Лора се запита, и не за първи път, дали щеше да го обича толкова много и толкова дълго, ако той не си бе поставил от самото начало надписа „Не газете тревата.“ Безсмислено е да разсъждава над това.
Застави се да отиде в банята. Взе душ, уви се в хавлия и се замисли какво да облече, но без особен ентусиазъм. Увиснали шалварести панталони, жълтеникава копринена риза, широко вълнено палто с подплънки на раменете, с цвят слонова кост. Високи до коленете кафяви ботуши, кехлибарени мъниста, вдигна косата си на кок и го покри с черен кадифен шиньон. Бързо и умело си сложи грим, пръсна се с парфюм. И през цялото време се чудеше на себе си, на това колко неизкореними бяха навиците.
Закуси с леденостуден ликьор. Още не бе гладна, но започна да й се мотае главата. Запита се дали в кръвта й няма твърде много алкохол и дали е безопасно да шофира. Не беше яла твърда храна от три дни, убедена, че дори и да си приготви нещо, няма да е в състояние да го преглътне. Гърлото й бе така стиснато, че само течности от четирийсет градуса нагоре минаваха през него.
Остави празната чаша до няколко парченца фин китайски порцелан, внимателно изсипани в мивката от онзи селяндур полицая. Какво ли си е мислил, че трябва да направи тя с тия парчета? Да извади лепилото ли? Един господ знае защо бе решил да прави кафе в купи за супа. При това севърски порцелан.
Вече на прага на входната врата Лора внезапно се върна обратно и отвори вратата на жълтата си всекидневна. Беше пълна със зимен цвят, тъмносива и студена. За първи път видя помещението с очите на другите — както би я погледнал Барнаби например. Мъничка, толкова спретнато подредена, дори превзето подредена стая. Само в портрета имаше искрица живот. Тежките кадифени дипли около кръста на момчето сияеха дори без помощта на позлатената рамка. Подтикната от импулс, който не можа да разбере, Лора се наведе напред и положи ръка върху тъжните зелени очи.
Телефонът иззвъня. Тя го остави да си звъни. Сигурно беше Сю. Звънеше й всеки ден от убийството насам да я кани на кафе. Опитваше се да бъде мила, без съмнение, но взискателната природа на Лора не й позволяваше да се изложи на опасността да участва в обсъждането на крайно емоционални за нея въпроси. Предъвкването на събитията от вечерта, завършила със смъртта на Джералд, тревожните „защо“ и „с каква цел“. Освен това се боеше, че няма да успее да контролира чувствата си и ще започне да реве за него пред очите на други хора.
Сети се изведнъж, че вече няма нужда да ходи на сбирката на Писателския кръжец. Преди от сбирка до сбирка все забравяше какво бе казала за работата си и винаги очакваше някой да я хване и да я уличи, но така и не се случи, защото всички бяха погълнати от собствените си писания.