Лора излезе навън и потръпна, кожата на лицето й се сви от студения въздух. В басейнчето за птички едно мушитрънче, преценило напълно погрешно температурата, беше скочило да се поизкъпе набързо и сега изплашено се плъзгаше в кръгове по леда. Лора си каза, че трябва да разтопи леда, като се върне, и закрачи през скърцащите под краката й замръзнали локви към гаража.
Адвокатската фирма „Джослин, Тибълс и Дилейни“ заемаше приземния етаж на елегантна градска къща от осемнайсети век почти в центъра на града и заедно с още пет други сгради като нея опираше гръб в енорийската църква „Свети Вартоломей“. Лакираната врата блестеше като черно стъкло. От двете й страни имаше сандъчета с кърпикожух. Някой маниак на тема културно наследство бе родил великата идея да се реставрира оригиналната калдъръмена алея пред къщата. Изпъкналите от цимента камъни бяха ужасно неудобни за стъпване и сигурно бяха станали причина за множество изкълчвания на глезени. Или поне така си мислеше главният инспектор, докато се препъваше по тях, за да стигне до ужасно излъсканите и не по-малко опасни стъпала пред входната врата.
Очакваха ги. Пълна жена на средна възраст, доста ръбата на вид, но с топла и малко разсеяна усмивка, ги покани в чакалнята. Стаята вдъхваше доверие с красивата си ламперия, тежката си мебел и ниските масички с големи стъклени пепелници и броеве на списание „Общество и право“. На един от покритите с възглавници столове свита на кълбо раирана котка спеше дълбоко и от време на време потрепваше с уши.
— Това сигурно е Тибълс — врътна брадичка към котката Трой.
— Не ми говори за котки.
— Мислите ли, че ще имам време за една цигарка?
— Не.
Барнаби беше прав. Още не си бе затворил устата и една от секциите на ламперията потъна навътре и пусна господин Джослин в чакалнята. Той беше нисък мъж с ужасно хлътнал гръден кош, мънички длани с къси пръсти и също толкова малки стъпала. Барнаби си помисли, че му прилича на гълъб. Всичко по адвоката беше сиво: ръцете и краката, меките, редички къдри на главата и по-гъстите кичури, стърчащи от ушите му. Дори ноктите му имаха сивосинкав цвят. Изглеждаше много мършав и сух, сякаш наскоро бяха източили всичките му течности, чак шумолеше, като ходеше.
— А, ето ви! — викна той, сякаш бяха закъснели и го бяха накарали да ги чака. — Влизайте. Влизайте.
Кабинетът му бе почти толкова задушен и безинтересен, колкото и чакалнята. Господин Джослин се настани зад бюро с размерите на игрище за ръгби и почти се скри от погледа на полицаите.
— Ужасно, ужасно.
Барнаби негласно се помоли този човек да не повтаря всичко по два пъти, защото щяха да си осъмнат тук. Предположи, че последният дубъл на господин Джослин се отнася до убийството на клиента му.
— Благодаря ви, че ни спестихте формалностите, господин Джослин.
— Става въпрос за убийство, господин главен инспектор. Става въпрос за убийство.
Господин Джослин придърпа към себе си шарена кутия за документи, която предварително бе поставил горе-долу в центъра на игрището за ръгби. Отвори я и извади плика със завещанието. Разгъна листовете от дебела хартия и те зашумоляха като подпалени. Адвокатът ги заглади и започна да чете:
— Според разпорежданията на господин Хадли цялото имущество, е, което разполага към момента на смъртта си, плюс всички други средства, които се съберат от къщата му, трябва да бъдат разпределени по равно между колежа „Емануел“ в Кеймбридж и Централната художествена гимназия „Сейнт Мартин“, за учредяването на две стипендии за литература и изкуство за млади хора с изключителен талант, но с ограничени финансови възможности. В завещанието ясно се казва, че учебните заведения са били уведомени за въпросните разпореждания.
— Значи става дума за доста пари, а?
— Така е. Господин Хадли инвестираше много разумно. В „Глоубъл Юнит Тръстс“, „Фиделите Кеш Акаунтс“, „Уолуич Теса“ и в държавни ценни книжа. Всичко на всичко към осемстотин хиляди лири. Без стойността на къщата, разбира се.
Барнаби прикри изненадата си и попита за датата на завещанието.
— Тринайсети февруари 1982. Единствената поправка е промяната на изпълнителя на завещанието. Когато господин Хадли се премести в Мидсъмър Уърти, имаше нужда от местен адвокат, който да прехвърли собствеността на къщата, и ни попита дали можем да поемем неговите дела след смъртта му.