— Кои са били предишните изпълнители?
— Фирмата, изготвила завещанието.
— Бихте ли ми дали името и адреса им? Както и адреса, даден от господин Хадли по онова време.
Господин Джослин извади от вътрешния си джоб кафеникава писалка. Развъртя капачката, намести я внимателно, но здраво върху другия край на писалката и измъкна лист хартия от спретната папка. След като се увери, че вече е използван от едната страна, той прочисти гърло, сякаш се канеше да заговори, а не да пише, и надраска няколко реда. След това сгъна листа на две, после още на две и подаде малкото квадратче на Барнаби.
— Мога ли да ви попитам, господин Джослин, доколко познавахте вашия клиент?
— Не го познавах. Дойде тук по работа, която току-що ви описах, и оттогава не съм го виждал.
— Разбирам. Инвестициите му изискват доста познания. Случайно да знаете дали е ползвал услугите на финансов съветник?
— Нямам представа. — Господин Джослин мило изгледа и двамата, явно доволен, че не е в състояние да им помогне.
— Господин Хадли споделял пред съселяни, че преди това е живял в Кент…
— Едва ли е моя работа да знам откъде е, господин главен инспектор — усмихна се весело адвокатът. После добави, да не би да е оставил, макар и минимално съмнение: — Никак не ми е работа.
Колкото по-малко можеше да им е от полза, толкова по-топло се държеше с тях. Принуден да отговори на още няколко въпроса с кратки отрицания, господин Джослин направо засия. Когато дойде време да се сбогуват, вече бе толкова щастлив, че между устните му блесна ивица — сребриста, светла, но все пак напълно съответстваща на предпочитания от адвоката цвят.
Барнаби тъкмо отваряше вратата на кабинета, когато забеляза голяма снимка, поставена в рамка: три деца — две момчета и едно момиче, облечени в пъстри дрехи, весело се смееха. Момичето се люлееше с главата надолу. Очевидно се забавляваха чудесно и главният инспектор се загледа в снимката за миг просто заради удоволствието да сподели щастливия им миг.
— Внуците ви ли са това, господин Джослин?
— Не. — Най-сетне някакъв цвят, по-различен от сивото, се появи по безкръвните му бузи. — Това е семейството ми. На петия рожден ден на дъщеря ми. Миналия месец.
— Ама че тип — изхили се Трой, когато двамата закривиха крака по калдъръма навън. — Нищо чудно, че изглежда на сто години. Към колата ли, сър?
— Бих пил нещо топло. Да се отбием в „Бънтърс“.
— В „Бънтърс“ ли? — зяпна изненадано Трой.
— Защо не?
Знаеше защо не, но все пак реши да отидат. Седнаха в уютното аристократично кафене, заобиколени от бакърени чайници и ловни рогове, пиринчени конски украшения, закачени на стената с кожени каиши. Сервитьорките бяха облечени в черни рокли, дълги до средата на прасеца, престилки, подобни на бели удивителни знаци, и плисирани ленти за глава, нахлупени ниско на челото. Но лицата им бяха млади и умело гримирани, а момичетата работеха толкова бързо и ефективно, както и колегите им в „Макдоналдс“.
Помещението бе претъпкано и много топло, с дъх на мокри дрехи, препечен хляб и прясно смляно кафе. В „Бънтърс“ нямаше колички, отрупани с разни бухнали глупости, поръсени с настърган шоколад. Тук използваха красиви съдове от алпака, канички за мляко, захарници и чаши с чинийки на цветя, и красиво изработени лъжички. Трой наля и на двамата от горещото кафе, добави три бучки захар в своята чаша и я обгърна с длани, да стопли пръстите си. Облегна се назад и с дълбоко задоволство хвърли поглед към наполовина закритите от надиплени крепонени завеси прозорци с изглед към улицата. Какво по-хубаво от това да си седиш на топло и сухо и да наблюдаваш как другите трамбоват навън, сгърчени и треперещи. Малко са нещата, които ми доставят такова удоволствие, реши Трой, макар че минаването с кола покрай тълпа, чакаща на автобусна спирка в проливен дъжд, донякъде отговаряше на завишените му изисквания.
Сервитьорката дойде, каза: „Уф“, остави старомоден триетажен поднос на масата им и изчезна. Барнаби затвори очи, но веднага осъзна, че няма да може да стои така до края на пребиваването си в заведението, затова отново ги отвори, като се закле да не поглежда към подноса.
Тортички. Големи кръгли еклери, целите в сметана. Парчета чудесен шоколад, бял и черен, слети в едно с карамелизирани ядки с дъх на бадемов ликьор. Зелчици от зелен марципан, покрит с глазура от смлени бадеми, мед и розова вода. Квадратни сладкиши от маслено тесто, осеяни с печени бадеми и лакта, волованчета, намазани с пюре от пресни малини вместо със сладко и бита сметана. Лимонови и портокалови курабийки, покрити със захар. Страхотни ванилови целувки, от вътрешността, на които се подаваха капчици пюре от кестени. Бадемови сладкиши.