— Ммм — премляска сержант Трой и си взе нещо, което приличаше на лъскава пастичка с кафеена глазура и две големи розички от мека нуга. — Искате ли още кафе, шефе?
— Хъм… — Барнаби разглеждаше най-горния етаж на подноса, най-малкия кръг от този своеобразен храм от божествени изкушения. Реши, че нещата на това ниво сигурно са по-диетични. Трябваше например да са… ами, да речем… по-малки. Важното беше да не поглежда по-надолу.
Трой предположи, че това „хъм“ означава „да“ и му наля още кафе. Барнаби си взе две тънички бисквитки, слепени от бежова паста.
— Това не изглежда много интересно.
— На мен пък ми е интересно — заяви главният инспектор и отхапа. О, боже — чисто масло. И чист пралин. Е, както и да е — твърде късно е да го оставя. Винаги можеше да намали обяда. Пък и да не би да не знаеше какво се кани да направи, когато предложи да дойдат в това кафене.
— Погледнахте ли вече оня адрес, шефе?
Барнаби разгърна здраво нагънатото листче и го подаде на Трой.
— „Кавендиш Билдингс“ трийсет и две, Саут Уест Уан. Това е във Виктория, нали?
— Да — кимна Барнаби. — Вероятно някой голям блок.
— Значи, ако е живял там през 1982 и се е преместил в Мидсъмър Уърти през 1983, кога е живял в Кент?
— А де?
— Поне вече знаем, че Грейс е починала преди февруари 1982.
— Не е задължително. Хората и преди са правели завещания, от които изключват най-скъпите си близки. Бързо… — Барнаби грабна подноса със сладкишите. — Онези две жени стават. Сложи това на тяхната маса.
— Ами ако поискаме…
— Няма да поискаме.
— Аз бих могъл.
— Прави каквото ти се казва.
Трой се захили, премести подноса и като се завърна, завари Барнаби да гони с огромния си пръст последната троха в чинията и да си мърмори нещо.
— Какво казахте, сър?
— Мислех за парите. Дяволски много са. Като добавиш и къщата — тя колко ли ще струва? Сто и петдесет?
— Най-малко. Много е шикозна. При това на половин час от Лондон.
— Значи говорим за близо един милион лири — вдигна вежди Барнаби. Стори му се доста трогателно, че човек, който е копнеел да пише, но не можел, и който, ако се съди по картините в хола му, нищо не е разбирал от изобразително изкуство, е решил да дари парите си така щедро.
— Да. Какъв късметлия. Е — добави сержантът, защото беше честен човек, — поне до известно време.
— Хадли очевидно е заемал много по-висока длъжност в държавния апарат, отколкото си представяхме.
— Не е задължително. Може да е имал късмет с инвестициите. Ако проявиш смелост да поемаш рискове от време на време, може наистина да се замогнеш. — Трой говореше с авторитета на акционер в „Бригиш Газ енд Телеком“.
В този момент се появи тяхната келнерка.
— Искате ли още кафе, господа?
— Не — отвърна бързо Барнаби. — Благодаря.
Той описа какво са яли, а тя измъкна малко тефтерче, завързано с връвчица за колана й.
— Това е „бискит дю бьор дьо пралин“ — усмихна се момичето на Трой — и една „дьо жон фий сюр ла бато“.
— Какво значи това, когато сме си у дома? — попита сержантът широко усмихнат.
— Две млади момичета на лодка.
— Днес ми е щастливият ден, а?
— Седем и двайсет. — Тя откъсна листчето и главният инспектор посегна към портфейла си. — Платете на касата, моля.
Почисти масата, струпа всичко върху табла, вдигна я като перце и се отдалечи грациозна като лебед. Барнаби се загледа след нея. Имаше прекрасна коса, дълга, лъскава, падаща на вълни почти до кръста. Замисли се за Къли — как ли е, дали ще се сети да изпрати някоя картичка, преди да свърши турнето. Вероятно не.
Пресегна се да вземе сметката, която сержантът гледаше недоверчиво, увесил челюст срещу изписаната сума.
— Какво ти става, за бога?
— За тези пари в кафенето на управлението щяхме да изядем две порции наденички, яйце и пържени картофки, две тарталети, супа и чай.
— Да, ама нямаше да можеш да ги ядеш на френски — заяви Барнаби, навличайки палтото.