— Да. Оня тип и жената са си правили врътки, нали?
— Добре. Стига шеги. — Когато тя се усмихваше, дори злонамерено, запяваха ангели. Браян показа часовника на стената в салона. — Както виждате, времето ни пак изтече. Няма да се събираме в петък, така че разполагате с цели три дни да научите ролите си.
Всички се изкикотиха. Излязоха накуп, но люлеещите се врати едва се бяха затворили и ето че Еди се върна. Изглеждаше потисната и загрижена. Не си спомняше да я бе виждал насаме досега. Изглеждаше по-малка, леко бе събрала колене и петите на тежките й ботуши стърчаха настрани.
— Браян… Ужасно съм притеснена.
— И защо, Еди? — Сърцето му задумка в гърдите. Как можеше да е толкова сладка! И толкова уязвима… като непослушно малко момиченце.
— Мога ли да говоря с теб?
— Аз затова съм тук.
— Много съм загазила, Браян. Трябва да ми помогнеш. Не знам какво да правя.
Сю стоеше с ръка на градинската порта, загледана неспокойно в къщата на Рекс. Всички завеси бяха спуснати. Онези отляво особено я тревожеха, защото знаеше, че нищо не можеше да попречи на Рекс да седне в единайсет часа да работи над своя magnum opus, а вече беше почти един. От комина не се издигаше дим, а на стъпалото имаше две бутилки мляко — от вчера и от днес. Под червените им сребристи капачки бе избил каймак.
Това бе достатъчно да разтревожи някой загрижен съсед, но Рекс нямаше късмет в това отношение, защото къщата от едната му страна се ползваше за вила само през лятото, а от другата страна живееха двама младежи, които по цял ден работеха в града, а през уикенда посрещаха гости денонощно. Надали бяха разменили повече от две думи с Рекс, откакто се бяха нанесли.
Сю бутна желязната порта и тръгна по пътеката. Сабото й вдигаше ужасен шум. Обикновено и най-тихите стъпки предизвикваха моментална реакция от страна на Монткам, но днес цареше пълна тишина. Потропа тихо с медното чукало и зачака.
След няколко минути, без да потропа втори път, тръгна към задната част на къщата. Градината на Рекс — две тесни ивици неравномерно израсла трева, някакви стари рози, отдавна превърнали се в шипки, и няколко храста малини зад потрошена телена ограда — тук-там бе маркирана наскоро от Монткам. Сю си спомни, че не бе виждала кучето да се разхожда със своя господар около Площада от два… не, от три дни. Дишането й се учести от притеснение.
Вдигна резето и влезе в кухнята, където я блъсна силна миризма на развалено месо. През мръсните прозорци влизаше достатъчно светлина, за да различи купите и чиниите, пръснати по покрития с лепкав линолеум под. Множество бутилки от мляко бяха оставени до мивката, пълна с мръсни съдове. Бутилките също бяха мръсни. Една от тях бе до половината пълна, а течността вътре бе зеленикавосива и пресечена. Сушилката не се виждаше от натрупаната върху нея планина от празни консерви от кучешка храна. Сю направи крачка-две и нещо бързо се стрелна от ъгъла към печката и изчезна зад нея.
— Ехо! — извика тя.
Монткам се появи в другия край на вестибюла. Тя запъна крака и стегна рамене, защото отдавна бе свикнала с обичайния поздрав на кучето и нямаше желание да се озове по гръб на мръсния под. Но кучето изобщо не се затича към нея. Приближаваше с равномерна крачка, потропвайки тихо с нокти по линолеума.
Влезе в кухнята и се втренчи в нея напрегнат и смръщен. После се обърна и тръгна обратно, спирайки да я погледне от време на време, за да се увери, че го следва.
Във „военната стая“ бе още по-сумрачно — единствената светлина влизаше през тесния процеп между пердетата, където не прилепваха плътно едно към друго. Сю усети, че гази по нещо. Наведе се и вдигна картонено дуло. Имаше май няколко на пода, както и няколко празни прозрачни торби и откъснати парчета лъскава хартия.
Беше влизала само няколко пъти тук и не си спомняше къде бе ключът за лампата. Вървеше опипам и без да иска, събори някакъв съд с медали. И изведнъж последва вик, доста ядосан, току в ухото й. Сю подскочи и на свой ред извика.
Тогава видя някакво загърнато тяло, сгушено във фотьойла, обърнат към празната камина. Две тела всъщност, защото сега и Монткам клекна до стола.
— Рекс?
— Кой е?
— Аз съм. Сю.
— Върви си. Върви си.
Сю направи още няколко крачки към фотьойла и веднага усети ужасно неприятна спареност, сякаш въздухът беше изсмукан и заместен с непоносимо зловоние като в бърлога без изход.