На перилата във вестибюла висеше каишка и Сю я взе. Полудялото от радост куче, което веднага разбра накъде духа вятърът, за малко да я събори от въодушевление. Тя едва успя да закачи каишката на нашийника му.
— Отивам да го поразходя. — Още докато изговаряше изречението, й хрумна, че май обърка подлога и допълнението или просто прояви безкраен оптимизъм.
— Да, о, да! — викна Рекс. — Благодаря ти. Много ти благодаря, Сю.
— Опитай да изядеш супата — подкани го тя. Уви повода на кучето няколко пъти около китката си, отвори задната врата и добави: — А като се върна, ще поговорим.
Ейми простираше посивели чаршафи на стара сушилня в нужника на двора. Тъкмо ги бе минала през гумените валяци, които бяха изстискали голяма част от водата, но в никакъв случай всичката. Хонория не й позволяваше да простира на открито в градината дори в хубав слънчев ден. Било просташко.
Ейми изпъна втория чаршаф колкото можа — иначе се гладеха ужасно трудно, защото бяха стари, смес от лен и памук. После занесе овехтелия плетен кош обратно в кухнята и се замисли какво да сготви, защото вече беше близо един без петнайсет. Имаше една неотворена консерва със свинско месо и малко сготвен карфиол в хладилника, както и парче твърд чедър. Свали пакет с ориз — можеше да направи ризото. Щеше да залее ориза с водния разтвор в бурканчето от фъстъчено масло и да добави едно кубче сух бульон. Ако можеше да намери и главичка лук… Боже, колко беше потискащо.
Странно е как, ако човек е на топло и е щастлив, му стига и съвсем малко храна. Двамата с Ралф седяха заедно на окъпаните от горещото слънце стъпала пред мъничката си къщичка някъде в планините на Испания, ядяха хляб и маслини, пиеха евтино червено вино и им беше достатъчно.
Понякога Ейми още чувстваше топлата му ръка около кръста си. Тежестта й; китката му, подпряна на хълбока й, лекия натиск на дланта му. И си спомняше колко кръгло и силно бе рамото му, когато полагаше глава върху него. И колко нежна бе извивката на врата му, преди плътта му да се стопи и да остави само кожа и кости.
Намери тавичка лук, увита в парче вестник. Малко поомекнала и прорасла — от средата й стърчаха лъскави зелени перца, — но ставаше. Ейми взе дъската за рязане и се залови с лука. Сокът му я разплака. Ако влезе зълва й, поне ще си има оправдание за сълзите.
Хонория мразеше някой да циври. Мразеше всяка проява на слабост. В ужасните дни, когато Ралф умираше, а Ейми се бе побъркала от скръб и отчаяние и се наложи временно да живее на успокоителни, Хонория не бе трепнала. Денонощно седеше край своя умиращ брат и безсмислено наливаше с лъжица нещо в устата му, затваряше очи само когато той спеше и като по магия се събуждаше в мига, когато Ралф отваряше очи.
Хонория разговаряше с лекарите, тя уреди транспортирането на тялото, тя организира погребението, избра надгробния паметник. Ейми само се влачеше след нея, упоена, с неясно съзнание за безмерната скръб, натежала в душата й. Ако не беше така неспособна да се грижи за себе си, сигурно нямаше сега да е в „Грешъм Хаус“. Навярно именно тогава, замисли се Ейми, докато изсипваше лука в тенджерата, Хонория беше започнала да я презира истински. Всъщност Хонория никога не се е показвала ни най-малко изненадана от слабостта и липсата на морални устои у снаха си. Сякаш безмълвно заявяваше, че друго не е и очаквала от човек с по-низш произход, тъй като единственото истинско благородство бе благородството по кръв. Когато се запозна с Ейми, Хонория се държа като херцогиня от времето на крал Едуард, чийто син тайно се бе сгодил за незаконородена танцьорка.
Баща им, изглежда, е бил още по-лош (или поне така твърдеше Ралф) — и той като други англичани от висшата класа през трийсетте години бил голям почитател на Адолф Хитлер и стремежът към расова чистота. Преди да бе разбрала истинската сила на най-голямата страст на Хонория, Ейми бе сглупила да спори с нея в един разговор, в който тя хулеше идеята за брак между хора от различни раси. Ейми заговори за стопяването на разликите, за хармония в света, твърдейки, че какъвто и да е цветът на кожата или религията ни, всички сме човешки същества.
Хонория обясни надълго и нашироко, с ледено търпение, че подобно гледище е не само сантиментално и плод на невежество, но и изцяло против волята Божия. Орлите, щраусите и врабците са все птици, но никога не биха проявили глупостта да се чифтосват помежду си. Природата бе организирала всичко до съвършенство така, че всяко перо, око, клюн и нокът да се повтаря перфектно до безкрай. Само човекът е решил, че може да доразвие тази безупречна система. Това просто е най-краткият път да достигнеш до прозрението колко безпощадно ефикасна е Природата, когато трябва да се отърве от слабите, сакатите, куците и онези, които не са успели да повторят себе си до съвършенство. В този момент Ейми се отказа от спора.