— Какво правиш?
— О! — подскочи Ейми и за малко да изпусне тигана. — Стресна ме. — Никак не й хареса колко притеснена и неуверена изглежда. В душата й се надигна негодувание. — Не те чух да приближаваш.
Хонория стоеше на прага. И всъщност запълваше цялата каса. Гледаше Ейми, без да мига, и отново повтори въпроса си.
— Обяд — отвърна Ейми. Мразеше да я гледат втренчено. — Правя обяд. — Стисна дървената лъжица и разбърка лука. — Ей сега ще стане.
— Вече е един и петнайсет — заяви Хонория. — Закъсняваш.
Ейми така и не разбра какво я накара точно в този момент да се разбунтува. По-късно реши, че по-скоро моментът бе избрал нея; че всичките тези месеци на слугуване и безкрайни, дребнави унижения бяха натрупали раздразнение, което се бе нагнетило и в този миг просто е избило навън, отваряйки устата й, за да излее в думи насъбралото се в душата й.
— Закъснявам, Хонория, защото прах. А това отнема много време, защото няма пералня. Преди да изпера, почистих спалните. Между тези две задачи, ако си спомняш, трябваше да проверя няколко факта в твоята картотека и да отида до пощата да пусна писмата ти. Според мен, Хонория, чудото е не че обядът закъснява, а че изобщо имам сили да го сготвя.
Докато държеше тази реч, Ейми нито веднъж не погледна към зълва си. А като свърши, си наложи да не посяга към дървената лъжица, да не пали загасналия пламък на газта, нито да прави каквото и да било от нещата, свързвани със слугинските задължения. В кухнята бе настъпила гробна тишина. В този вакуум, след като бе казала каквото имаше да казва, Ейми усети как започва да я обзема страх.
Ама в края на краищата какво можеше да й направи Хонория? Да ме изхвърли навън — ето какво, отговори си Ейми. И какво от това? Толкова ли ще е ужасно? Едва ли ще й е по-зле, отколкото сега. Винаги има хора, нуждаещи се от помощ. Веднъж в библиотеката бе попаднала на модно списание, пълно с обяви. Някой от тези хора със сигурност щеше да се окаже по-добър от Хонория, с по-топъл дом и по-щедра ръка.
Какво й беше казал Ралф, когато за първи път разбраха за болестта му и стиснали ръце с ужас и неверие, се вгледаха един в друг? „Кураж, смело мое момиче.“ Няма съмнение, че неизвестното бъдеще е нищо в сравнение с онзи ужас. Мислите, препускащи в главата й, породиха копнеж за свобода, който я опияни.
Примигна и се върна към настоящето, съзнавайки изведнъж, че Хонория говори нещо, и хвана думите:
— … ако не беше толкова бавна…
— Ако съм бавна, то е, защото ми е студено. Половината време пръстите ми са вкочанени от студ. — Ейми се обърна към мивката и хвърли вътре дървената лъжица. — Не мога да живея повече тук.
— Какво казваш?
— Мисля, че бях достатъчно ясна, Хонория. — Стомахът на Ейми се сви. Призля й. — Искам да… Ще… си тръгна.
— Не можеш да си тръгнеш.
— И защо? — Косата на Ейми овлажня от пот въпреки студа. Възправяйки се с мъка срещу тиранията от миналото, тя бавно вдигна очи.
Хонория изглеждаше слисана. Студените й сиви очи, в които Ейми не си спомняше някога да е виждала искрица емоция, блестяха с нещо, много наподобяващо паника.
— Трябва да останеш тук. Където ще мога да…
Дар-словото й изневери. Още един прецедент.
— Където ще можеш да ме мориш от работа, без да ти струва нищо — каза Ейми, предпазливо проверявайки температурата на тази непозната атмосфера.
— Не, не — бързо възрази Хонория. — Където ще мога… да те наглеждам. Обещах на Ралф.
Последните думи толкова приличаха на импровизация, че Ейми изобщо не им повярва. Ала все пак не е ли съвсем естествено Ралф да повери своята бедна съпруга на грижите на единствената си жива роднина? Ейми опита да се самоубеди, искаше й се да повярва на Хонория. Но откри, че желанието не е достатъчно.
— Надявам се да размислиш — добави Хонория. Устата й се изкриви в странен спазъм. Сякаш в нея имаше някакъв квадратен предмет, който тя се опитваше да прекара през здраво стиснатото „О“ на тънките си устни. Накрая успя: — Моля те.
В душата на Ейми настана голям смут. Беше събрала всичката си смелост за този бунт. Бе видяла как се открехва вратата, която водеше към свободата. Трябваше ли сега да я затръшне завинаги?