— Няма да прахосваме повече пари и време, за да проверяваме нещо, което, както започвам да подозирам, е било чисто и просто фалшива информация. Вече знаем, че далеч не е бил съсипаният от скръб мъж, обрекъл се на безбрачие, за какъвто се е представял. И че по времето, когато уж трябва да е живял в Кент, всъщност се е подвизавал във Виктория. — Барнаби се изправи и се обърна към географската карта, закачена на стената зад него. Увеличен топографски план на Мидсъмър Уърти, направен от птичи поглед.
— Боя се, че всички хора, които разпитваме сега, знаят само онова, което Хадли е искал да знаят. За да открием нещо наистина полезно, трябва да разговаряме с човек от миналото.
Барнаби докосна с върха на пръста си кабарчето, бележещо „Плоувърс Рест“, и си представи как именитият гост пали колата и напуска селото в нощта на убийството. Къде ли беше сега?
Макар полицията да не го бе призовала официално чрез медиите, все пак бе оповестила новината за посещението на писателя в Мидсъмър Уърти онази фатална вечер. И тъй като тя бе достатъчно интересна и бе привлякла вниманието на множество вестници, Дженингс няма как да не е видял или да не е разбрал по някакъв начин за случилото се след гостуването му.
В такъв случай защо не се беше обадил? Очевидният отговор бе: „Защото е виновен.“ Но имаше и друга, много тревожна възможност. Дали пък Дженингс не се е свързал с полицията, защото не бе в състояние да го направи? С други думи, дали не трябваше да търсят не главен заподозрян, а втора жертва?
Сю седеше и си гризеше ноктите в тясната разхвърлена всекидневна, чиито лъскави теракотени плочки още вибрираха от затръшването на входната врата. Оставиха я сама, изгаряща от желание да поговори с някого, с когото и да е, за посещението си при Рекс и за последвалия невероятен разговор с него.
Безброй пъти се опита да каже на Браян, но той се държеше така странно от мига, в който се прибра от училище, че накрая я вбеси и тя се отказа.
— А, следобедна закуска! — викна той от вратата и се втурна към масата, ада след това само разбутваше насам-натам храната и изобщо не яде. Току поглеждаше часовника и барабанеше с нокти.
След закуската си изми зъбите, половин час по-късно Сю го чу да ги четка отново, плакна ги и плю сякаш цяла вечност. Появи се, сложил длани пред устата си — дъхаше в тях и после, намръщен подозрително, душеше дъха в шепите си.
Качи се горе, чуваше се как отваря и затваря чекмеджета, трака със закачалки. Слезе и отново потъна в банята, понесъл куп ризи, преметнати през ръката му. После се появи с мокра зализана коса и кожа, порозовяла от търкане. Хвърли за пореден път поглед към часовника, седна на канапето и зачете пиесата си.
През цялото време Сю се носеше около него, подавайки му реплики като „познай какво…“, „най-изумителната новина…“, на които тя никога не би могла да устои. Браян обаче се държеше така, сякаш нея я нямаше, с едно изключение: преди да излезе, се наложи да я отмести от пътя си, за да си вземе шала, при това я бутна доста грубо.
Тя го попита за какво е цялата тази суетня и получи следния рязък отговор:
— Наложи се да организирам извънредна репетиция. Остават ни само две седмици.
Навремето Сю щеше да намери утеха в подобно изявление. Щеше да се вкопчи в него като оправдание за просташкото поведение на мъжа си. Не е виновен той. Упорен е, разтревожен, под напрежение. Сега не само изпитваше презрение към този род утешения, ами започваше да разпознава в този процес на отхвърляне чувството на безмилостно задоволство. Нямаше да й хрумне да определи осъзнаването си като поява на самоуважение. Но си беше точно това.
След като Браян излезе, Сю се обади набързо у родителите му, за да каже лека нощ на дъщеря си, която щеше да преспи там. Манди често нощуваше у баба си — имаше си своя стая, която постоянно пребоядисваха, — като си лягаше в колкото си иска и гледаше по телевизията каквото си иска.
Госпожа Клептън поздрави Сю студено и повика Аманда на телефона. Чу се шумна препирня. Госпожа Клептън не бе закрила слушалката с ръка, както обикновено правят хората в такива случаи. После весело каза:
— Ние сме много непослушни, мамо. Много непослушно момиченце. Но няма да ни се размине току-така.
Остави слушалката и затропа с тежките си токчета нанякъде. Сю чуваше в далечината весел разговор, смеха на Аманда. Токчетата триумфално затропаха обратно към телефона. Стъпките на Аманда не се чуваха и Сю тресна слушалката, преди госпожа Клептън да успее да си отвори устата.