Не можеше да си намери място и затова започна да подрежда неразборията, оставена от Браян. Навсякъде по пода в спалнята имаше разхвърлени дрехи, купчина пуловери на леглото. Сгъна ги бързо и красиво един по един. Едно време, когато беше на петнайсет, се бе хванала да работи в събота и неделя в магазин за мъжко облекло и оттогава не бе загубила сръчността си.
Слезе на долния етаж да забърше банята, в която вонеше на коледния парфюм на Браян, и да хвърли в пералнята три подгизнали хавлиени кърпи. После пусна водата да измие космите, понеже си бе подрязвал брадата, почисти остатъците от паста за зъби и храчки от умивалника. Мина с парцал по плочките и стъкленото рафтче — също щедро олети с вода, пръсна малко от ароматизатора за тоалетни и се върна в кухнята, оглеждайки се разсеяно за още някоя работа за довършване.
Не приличаше на себе си. Обикновено, когато оставаше сама в къщата, изваждаше рисунките си и се захващаше с Хектор, но тази вечер знаеше, че няма да може да се съсредоточи. Не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за случилото се днес.
Точно в такива моменти най-много й липсваше Ейми, защото тя бе единствената й приятелка в селото. Вярно, познаваше доста добре майките на всички деца от нейната група в детската градина, но това бяха обикновени съседски отношения. На нито една от тях не би се обадила да сподели онова, което така й се искаше да обсъди — щеше да им се стори твърде странно.
За миг Сю се изкуши да звънне все пак на Ейми, да измисли някакъв претекст и просто да се изприкаже. Ала щеше да е много нечестно. Беше се обаждала така един-два пъти, наскоро, след като се бяха сприятелили, но Хонория или ги прекъсваше, настоявайки Ейми да намери и да донесе нещо „веднага“, или след края на разговора надълго и нашироко критикувала Ейми с леден глас.
Както и да е. Рано или късно щеше да й се отвори възможност и Сю реши да подреди мислите си, за да е готова, когато настъпи моментът. Затвори очи и си припомни всички събития от следобеда, започвайки от мига, когато, вкопчена в каишката на Монткам, влетя през кухненската врата в къщата на Рекс.
Завари Рекс там, където го бе оставила — захлупен върху кухненската маса. Тя приближи и за свое нещастие установи, че той е плакал. Тънката, крехка кожа на лицето му бе съвсем мокра и сякаш щеше всеки миг да се разпадне. Преди Сю да успее да каже нещо, той викна:
— Аз го убих, Сю! Аз бях. Аз го направих… Аз…
Сю седна внимателно и напълно спокойно. Много добре разбра, естествено, за какво говореше Рекс — знаеше, че не описва някоя въображаема битка от любимите му военни игри, нито възпроизвеждаше с разстроената си фантазия славна историческа битка на живот и смърт.
Изобщо не й хрумна да се плаши, най-вече защото бе напълно убедена, че е станала някаква глупава грешка. Ставаше дума за Рекс в края на краищата — той имаше енциклопедични познания за най-унищожителните оръжия на света, но не би могъл и муха да убие. Нямаше обаче никакво съмнение, че искрено вярва в твърдението си — личеше си по мъката, изписана на лицето му, горещите сълзи в очите.
— Неразбирам, Рекс — прошепна Сю. — Моля те, разкажи ми по-подробно.
И той й разказа, като започна от посещението на Джералд и свърши с описание на собственото си позорно поведение.
Сю слушаше и макар случаят да бе сериозен, тя усети как въображението й литва и я понася на крилете си. Видя Джералд, зачервен и смутен, седнал на дъската пред прозореца в кабинета, и Рекс, изгарящ от желание да помогне, как ръкомаха, за да вдъхне увереност на своя гост. Чу вятъра в тъмните дървета, прощаващи се с деня, и усети как по гърба й шарят очите на невидим наблюдател.
Рекс завърши с някакво объркано заключение, в което вплете изрази като „военен съд“ и „разстрел призори“, и замълча потънал в неутешима скръб, впил поглед в опърпаните си карирани чехли.
Сю не допусна грешката да подцени силата на отчаянието му. От дни бе затънал в тази тъмна бездна и още щеше да е там, ако не се бе отбила да го види. Усети бремето на своята отговорност и за миг й се прииска да се беше обадила на „Социални грижи“, за да остави всичко в техни ръце.
Прехвърли в ума си различни реплики, но всяка й се струваше все по-неуместна от предишната. Нормалната й реакция при безбройните редовни кризи, възникващи в детската градина, винаги бе една и съща — да се държи като добра, но строга детегледачка, което тук изобщо нямаше да помогне. Сю неволно въздъхна, вбесена от собствената си некадърност, и пулсът й изведнъж се ускори от страх, че може да сбърка, да избере безнадеждно тъпи думи, които, вместо да спасят Рекс, ще го тласнат още по-надълбоко в бездната. Но все пак бе длъжна да каже нещо, защото Рекс бе на прага отново да заплаче.