— Рекс — започна тя решително, — аз съм абсолютно убедена, че си схванал всичко погрешно.
Убедителният й тон определено го впечатли. Рекс се поизправи на стола си, едва ли не разтревожен.
— Погрешно ли?
— Да.
— Откъде си толкова сигурна?
— Ами защото е съвсем невъзможно. — (Защо ли наистина съм толкова сигурна? О, небеса, подскажете ми причина. Моля ви. Каквато и да е. Поне Рекс да не ме гледа с такава надежда.) — Защото… Защото той е известен писател.
— Не виждам…
— Известните писатели не убиват хора. Просто не правят такива неща.
— … Ами…
— Кажи ми един. Назови един известен писател убиец. — Сю почака, не много. Защо да предизвиква съдбата. — Не можеш, нали?
— Не се сещам в момента — призна Рекс.
— Така е, защото убийците винаги са неизвестни. Затова и убиват. За да пишат за тях по вестниците и да станат известни.
— Но всичко, което се случи. Джералд…
— Не казвам, че не си разбрал това. Грешката ти се крие в заключенията, които си извлякъл.
— О?
— До които си достигнал не воден от логика, а от чувството си за вина.
— Боже, така е. Да.
— И затова не разсъждаваш разумно. Например не си ли се питал защо му е трябвало на някого да се спотайва в гората в този късен час, при това ужасно време и да наблюдава къщата на Джералд?
— Искаш да кажеш… че този човек може да е убиецът?
— Убедена съм. Нещо повече — Сю скришом стисна палци, — и в полицията така мислят. Даже вчера пак бяха тук. Проверяваха за отпечатъци от стъпки и… мереха. Щеше да ги видиш, ако не се беше затворил тук.
Сю се надяваше да не е прекалила с вдъхването на увереност. Едва ли. Рекс вече не изглеждаше, сякаш ще се разпадне всеки миг, но се беше отдалечил от тази възможност само на йота, което пролича и от следващите му думи:
— Но никой не може да отрече факта, че Джералд се страхуваше да остане насаме с Дженингс.
— И за това мога да предложа някои обяснения — заяви Сю и напрегна мозъка си, за да не се окаже, че току-що бе изрекла една гола лъжа. — Чудя се дали не сме приели твърде буквално думите на Джералд.
— Не те разбирам.
— Да не искаш да останеш насаме с някого, не означава непременно да те е страх физически от този човек. Джералд може да е искал да избегне компанията на Макс по най-различни причини.
— Какви например? — Рекс изглеждаше искрено заинтригуван.
Сю трескаво се заоглежда за разумно звучащи причини, запазвайки спокойно изражение на лицето и уверена усмивка. Накрая на помощ й дойде един от най-витиеватите обрати в романа на Ейми.
— Бих искала да насоча мисълта ти — започна тя малко наперено, наподобявайки самомнителността, която адвокатите смятаха за задължително встъпление, преди да пъхнат палци в жилетката си и да промълвят „Ваша чест“ — към възможността случаят да е свързан с разузнаването. Според мен би трябвало да се запитаме защо Джералд е бил толкова потаен по отношение на миналото си.
— Но той не беше…
— Извинявай, Рекс — (възражението отхвърлено), — но определено беше потаен. Как, за бога, би могъл един незначителен служител в Министерството на земеделието да се пенсионира едва навършил четирийсет, да си купи къща като „Плоувърс Рест“ и скъпа кола, и да живее явно заможно, без да си мръдне пръста да работи?
— Мили боже! — Рекс беше зяпнал Сю с отворена уста. — Стига бе.
— Аз бих казала, че държавната служба, на която е бил Джералд, не е била в Министерството на земеделието, а в МИ-5. И че Макс е бил или негов колега, или, което е по-вероятно, негов шеф. Минали са заедно през какви ли не ужаси — навярно са си спасявали живота, — но накрая Джералд просто не е издържал. Станал е бита карта. Безполезен за правителството. И го изхвърлят от играта.
— Ама че гадове.
— Такива са правилата, Рекс.
— Горкичкият!
— Нещастен завинаги, след като изживял позора си.
— И как не.
— Естествено, от всичко на света най-малко му се е искало някой да съживи тези болезнени спомени.
— Но защо не ми каза? Щях да го разбера. В моя ресор е все пак.