— Полагат клетва.
— А, да.
— Така че, както виждаш…
— Почакай. Дженингс. Това не е ли ирландско име?
— Мисля, че е от…
— Триста дяволи! — Последва тихо измърморена войнишка ругатня. — Според мен ние тук говорим за ИРА.
— Не бих прибързвала със…
— Трябва да се обадим на полицията. — За миг адвокатката му се хвана за главата. — Отрядът за борба с тероризма. Новият Скотланд Ярд.
Наложи се петнайсет минути Сю да го разубеждава да не предприема незабавни действия, докато накрая й се стори, че вече може да прехвърли вниманието си върху по-практични въпроси. Като например да го накара да си измие лицето и ръцете, да го убеди да се обръсне. Направи още чай и нахвърля кратък списък с нещата, които трябваше да се купят.
— Утре сутрин ще ти ги напазарувам.
— Благодаря ти.
— Сега ще пусна водата във ваната. Обещай да се накиснеш хубаво и добре да си починеш.
Рекс обеща, и то съвсем искрено, защото комбинацията от умора и нещастие го бе изтощила до краен предел и той имаше чувството, че може да спи вечно.
— Утре си облечи нещо чистичко, а тези мърлявите ще ги извъртя в моята пералня. Така. — Тя се наведе и целуна дълбоките бразди по бялото му сухо чело. — Вече си добре, нали?
Рекс само сподави една прозявка, а Монткам, който през цялото време бе седял в краката на господаря си, се усмихна, както само кучетата могат, разтегли сиво-черната си горна устна, сбръчка черните си ноздри и леко отвори уста.
Този положителен момент й се видя подходящ да ги остави, седнали един до друг в мрачната занемарена кухня, далеч по-малко объркани, отколкото ги бе заварила, но въпреки това Сю все още се опасяваше, че Рекс може лесно и бързо да се поддаде на мъката и угризенията.
Сега, в собствената си всекидневна, Сю престана да си гризе ноктите, скочи от канапето и закрачи напред-назад. Налагаше се да измисли начин да поддържа настроението им. И освен това да открие как да спре Рекс да не търчи из селото и да разправя разни небивалици за републикански хаос.
О, това бе непосилно само за един човек. Думаше нужда да сподели новите си задължения, някой да я увери, че постъпва правилно. Да я посъветва може би как да действа занапред.
После застина едва ли не с крак във въздуха — сети се на кого може да се обади. Не че бяха някакви близки приятелки, нито имаха много общо помежду си, но все пак и тя беше член на Писателския кръжец. И следователно би трябвало да прояви интерес към откровенията на Рекс.
Сю отново седна, придърпа телефона в скута си и набра номера на Лора.
В крайна сметка Лора се радваше, че бе отишла на работа. Бяха се случили няколко приятни неща, които преди миналия понеделник едва ли щеше да оцени подобаващо, днес, взети заедно, успяха поне малко да я разведрят. Бе решила да възприема хубавите събития като предзнаменования: малки знаци на съдбата, показващи възможен изход от тресавището на мъката, в което бе затънала.
Първо, в пощата имаше два чека. Един за над три хиляди лири от семейство, което дълго време не отговаряше на писмата и фактурите, изпращани от Лора, и не вдигаха телефона. Накрая Лора се видя принудена да ги заплаши със съд.
После Ейдриън Макларън, мъжът, докарал със своя „Ленд Роувър“ големия шкаф, я покани да излязат да пийнат по нещо. Тя бе отказала, естествено, но бе усетила едва доловимо, но определено здравословно чувство на задоволство.
Най-хубавото за деня обаче беше обядът. Лора винаги бе поддържала приятелски отношения със собствениците на книжарница „Блекбърд“. От време на време приемаха един на друг пратките си, наглеждаха магазина на съседа, когато го няма. Ейвъри Филипс често я канеше, както казваше той, „да хапнат по нещо“ и тя винаги приемаше, защото беше страхотен готвач.
Днес бе признала, че няма никакво желание да обядва, което си беше самата истина, защото към един часа и без това слабото вълнение, предизвикано от поканата на Макларън, отдавна бе изчезнало и тя отново се чувстваше безкрайно нещастна. Но Ейвъри настоя и тя прие, защото нямаше нито желание, нито сила да спори.
И защо да не отида, мислеше си тя, докато изкачваше стръмните нелакирани стъпала. Никой нямаше да я кара да поддържа разговори. Ейвъри можеше да дърдори безспир, без да чака отговор и без да чува, ако някой реши да му отговаря.
Малко прашната стая над книжарницата се използваше главно за склад и повече от половината пространство бе заето от кутии и увити в кафява хартия пакети с книги. По стените бяха залепени стари плакати, които рекламираха най-настоятелно някогашни бестселъри. В единия ъгъл имаше малка мивка и мъничка печица. В нишата пред френския прозорец стоеше кръгла маса, подредена за трима с много вкус. Колосана бяла покривка и салфетки, винени чаши и прибори без никакви декорации, но много елегантни. Бутилката вино — каберне совиньон „Уолф Блас“ — бе отворена, за да диша.