Доктор Ушилсън притвори очи и се замисли за своите действия през изминалата седмица: дълги маратони през целия град, в които поне десетина пъти изпусна Прашлоу от очи; дълги, дълги часове в очакване на пациента си пред какви ли не барове и ресторанти… Да, трябва да издържи, но да събере всички факти…
Вярно е, притесняваше се за физическата си отпадналост, за отслабването, за появилите се наскоро шумове в главата…
След около час Прашлоу се измъкна на пръсти от кабинета — доктор Ушилсън тихичко похъркваше.
В деня на поредния приемен час Прашлоу срещна пред вратата госпожа Армстронг.
— Докторът го няма — съобщи тя. — Взе си отпуска за цели три месеца, дори може би за година.
— Жалко. Наистина не изглеждаше добре. А къде е на почивка?
— В санаториума в Мерууд.
Изражението на Прашлоу стана някак странно, точно толкова странно се усмихна.
— Знаете ли, изведнъж усетих, че вече съм здрав. Точно в този миг. Ей сегичка, когато ми разказахте за доктор Ушилсън.
В санаториума имаха проблеми с доктор Ушилсън.
— Разкажете ни всичко, което ви дойде на ума — настояваха лекарите.
Очите на доктора блестяха трескаво, ръцете му трепереха, беше крайно възбуден.
— Казвам ви, трябва да бъде следен. Не трябва да се изпуска от очи. Нито за секунда! Той има птица с торбички под очите и с увиснали уши.
— Интересно. Мда, твърде интересно — и лекарите се споглеждаха, клатейките мъдрите си глави. — Това е напълно нова психоза. Длъжни сме да го наблюдаваме внимателно.
И тогава един от лекарите предложи да пуснат доктор Ушилсън да се разхожда свободно из града и, разбира се, да го наблюдават постоянно, като се редуват.