Така че си вземам душ и после мама ме закарва до кабинета на д-р Пател, заемащ първия етаж на голяма къща във Вурхис край пътя Хадънфилд-Берлин.
Пристигаме и аз сядам в чакалнята, а мама се захваща да попълва още някакви формуляри. Досега сигурно са отишли поне десет дървета, само за да се документира психическото ми състояние. Това би ужасило Ники — тя е запалена природозащитничка и всяка Коледа ми подаряваше поне по едно дърво в дъждовната гора — всъщност представляваше лист хартия, на който пишеше, че притежавам дървото. Сега ми е мъчно, задето си правех гаргара с тези подаръци, и решавам никога повече да не се бъзикам с изчезващата дъждовна гора, когато Ники се върне.
Седя, прелиствам „Спортс илюстрейтид“, слушам отпускащата музика, която д-р Пател пуска в чакалнята си, и внезапно чувам секси акорди на синтезатор, слаби почуквания на педален чинел, туптене на барабан, имитиращо еротично сърцебиене, проблясването на приказен прашец и след това злобно веселия сопрано саксофон. Знаете заглавието: „Сонгбърд“. И скачам на крака, крещя, ритам столове, преобръщам масичката, сграбчвам купища списания и ги запращам срещу стената, дера се:
— Не е честно! Няма да търпя такива номерца! Да не съм ви опитно зайче!
И тогава един дребничък индиец — не повече от метър и петдесет — облечен в плетен пуловер през август, вълнени панталони и блестящо бели маратонки, спокойно ме пита какво не е наред.
— Спрете тази музика! — крещя. — Изключете я! Веднага!
Миниатюрният мъж изглежда се оказва д-р Пател, защото казва на секретарката да спре музиката и тя се подчинява. Кени Джи се маха от главата ми и аз спирам да крещя.
Заравям лицето си в ръце, та никой да не види, че плача, и след минута-две майка ми започва да ме гали по гърба.
Дълго мълчание… и тогава д-р Пател ме кани в кабинета си. Следвам го неохотно, докато мама помага на секретарката да разчисти бъркотията, която съм направил.
Кабинетът му е приятно чудат.
Две кожени кресла, поставени едно срещу друго, растения с вид на паяци — дълги лози, целите в бяло-зелени листенца — висящи от тавана от двете страни на еркера с изглед към каменно басейнче за птици и градина, пълна с шарени цветя. Но в помещението няма абсолютно нищо друго, освен кутия с носни кърпички на пода в малкото пространство между креслата. Подът е от лъскав жълт паркет, а таванът и стените са боядисани така, че да приличат на небето — из офиса се реят реалистични на вид облаци — приемам ги за добро предзнаменование, понеже обичам облаци. От тавана виси една-единствена лампа, прилична на обърната с главата надолу грееща ванилова торта, а таванът около нея е боядисан така, че да изглежда като слънцето. От центъра искрят приветливи лъчи.
Трябва да призная — още с влизането си в кабинета на д-р Пател се успокоявам и вече не ми пречи, че чух песента на Кени Джи.
Д-р Пател ме пита в кое кресло предпочитам да се отпусна. Сядам в черното и веднага съжалявам за решението си, защото се сещам, че избирайки черното, изглеждам по-депресиран, отколкото ако бях избрал кафявото. А всъщност изобщо не съм депресиран.
Д-р Пател сяда, дърпа ръчката от едната страна на креслото и вдига подложката за краката. Обляга се назад и сплита пръсти зад малката си главичка, все едно ще гледа мач.
— Отпусни се — подканва ме той. — И никакъв „д-р Пател“. Викай ми Клиф. Искам сеансите да са непринудени. Дружески, ясно?
Изглежда доста приятен. И аз дърпам ръчката на креслото си, облягам се и се опитвам да се отпусна.
— Така — започва той. — Песента на Кени Джи май доста те раздразни. И аз не съм му голям фен, но…
Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, изпразвайки съзнанието си.
Отварям очи, а той пита:
— Говори ли ти се за Кени Джи?
Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, изпразвайки съзнанието си.
— Добре. Искаш ли да ми разкажеш за Ники?
— Защо искате да знаете за Ники? — озъбвам се твърде отбранително, признавам.
— Ако ще ти помагам, Пат, трябва да те опозная, нали така? Майка ти ми каза за желанието ти да се събереш с Ники; това била целта на живота ти. Затова мисля, че е най-добре да започнем оттам.
Става ми малко по-добре, защото той не отхвърля събирането като немислимо, а това май предполага, че д-р Пател смята сдобряването с жена ми за все още възможно.
— Ники значи? Ами, тя е страхотна — подхващам аз и после се усмихвам; чувствам как топлината изпълва гърдите ми, както винаги когато изрека името й, винаги когато си представя лицето й. — Тя е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Обичам я повече от живота. И нямам търпение изпитателният срок да приключи.