Той я извади от ваната и я отнесе на леглото. Просна я и широко разтвори ръцете и краката й. Сега ще ме завърже и ще бъда съвсем безпомощна. Тя усети как я обзема паника. Буш дю Рон, префектура Марсилия, околийски център Екс ан Прованс…
— Забранявам ти да крещиш! Не искам да чувам крясъци. Иначе ще ти забия ножиците под ноктите. Глас да не чувам. Най-вече никакви крясъци. Аз съм твоят господар, повтори.
— Ти си моят господар.
— И ще ми се подчиняваш.
— И ще ти се подчинявам.
— Много добре. Покажи си ноктите.
Тя протегна ръка.
— Много добре. Послушна си. Преди да те вържа, ще те напудря с талк. Цялото ти тяло ще стане прекрасно и бяло. Като на истинска дама.
Фина пудра се посипа по краката, по корема, по гърдите й и той започна да я масажира. Леко. От долу нагоре с кръгови движения.
— Това е за сърцето. Полезно е за сърцето… Така каза докторът. Покажи сега колко си чиста.
Тя протегна единия, после другия си крак, едната, после другата си ръка.
Той я обърна по корем и продължи със странния масаж по гърба. Жоел отбеляза, че не докосва дупето й, дори не стига до него. Също както когато лежеше по гръб, пръстите му не стигнаха до венериния й хълм.
— Ще ми се подчиняваш. И ще ти причиня много силна болка, искам да знаеш. Другите не издържаха. Принуден бях да ги убия. Бяха се размекнали и постоянно губеха съзнание. Когато бъдеш готова, ще те оставя да чакаш, докато страхът стане непоносим. Ще се спотая в един ъгъл и ще чакам да започнеш да ме умоляваш да се доближа до теб… дори за да ти причиня огромна болка… Каквото и да е, всичко, само и само да ти обърна внимание. Ти си такава. Ти си лошо момиче. Защо се омъжи за мен, а? Защо? Заради земите ми, нали, признай си…
— Омъжих се за теб заради земите…
— Знаех го, винаги съм го знаел.
Изглеждаше много доволен.
— Със съучастничеството на града, нали? Той те подтикна…
— Да, той беше…
— Знаех си аз, знаех си. Всички смятаха, че съм глупав, че си нямам понятие, но не беше така… аз знаех.
Той се зае да я овързва с някакво въже.
— Разтвори си краката. Още. Ето, така вече е добре.
Правеше стегнати възли и Жоел се уплаши. Ушите й бучаха, стомахът й се сви на топка и тя се сгърчи.
— Страх те е, нали? Страх те е. Стомахът те свива от шубе. Отлично, много ми харесва така… да гледам как хората се боят.
Той методично продължаваше да връзва възли. Жоел си припомни как като малка големият Жак я връзваше за дърветата, за да не му бяга, когато искаше да я целува. Тя се оставяше, свивайки се колкото може повече, докато той я връзваше. След като й обърнеше гръб, се изправяше, разхлабваше въжето и освобождаваше ръцете си. Един-единствен път я беше целунал, и то, защото сама пожела да му позволи.
След като приключи със завързването, той се отпусна на един стол и тя долови мирис на цигара. Би дала какво ли не, за да си дръпне и тя. Ръцете ти да са свободни и да си пушиш…
— Сега излизам. Ще те наблюдавам отвън. И ако мръднеш, ще се върна и ще те убия. Бам, бам, бам, фасулска работа, да знаеш.
Той излезе. Чу го как запали колата. Беше дизел. Хитрува, изпитва ме, ще се върне. Жоел лежеше, без да шукне, свита на голямото легло.
Оказа се права. Не след дълго вратата се отвори. Той се приближи, провери възлите, накара я да раздвижи глава. Сякаш вече съм умряла, помисли Жоел, опипва ме, сякаш съм пакет. След това го чу как отново пали колата в мрака и отново се възцари пълна тишина. Сигурно е време за вечеря, за новините по телевизията. Времето, в което милиони хора се събират в топлите си домове със семействата си. Доплака й се. Никой няма да се разтревожи за мен: мама си мисли, че съм с Рьоне, а Рьоне…
Тя остана да лежи неподвижно и продължи да изрежда имената на департаментите.
Когато стигна до департамента Вар, внезапно си даде сметка, че беше минало доста време. Досега да се беше върнал, ако искаше. Нямаше начин да стои толкова дълго отвън до вратата. Направи опит да се раздвижи и въжето изскърца. Отказа се. След известно време повтори опита и отново изчака. Той никакъв не се появи. Сигурно беше отишъл да вечеря, да изяде една супа. Тя извъртя китки. Бяха започнали да се подуват и я боляха. Чувстваше как въжето се врязва все по-дълбоко в плътта й и скоро по ръката й пропълзя лепкава топлина. За малко да се откаже, толкова непоносимо я болеше. Сякаш й прерязваха кожата с тънка метална струна. Крепеше я единствено мисълта, че онзи ненормалник никакъв го нямаше. След много болки и дълга борба успя да освободи едната си ръка. Дръпна маската от лицето си, пое си дълбоко въздух и се огледа.