Намираше се в някакъв изоставен хамбар. С легло по средата. Само това успя да види.
Помагайки си със зъби и със свободната си ръка, успя да се освободи напълно и се отпусна на леглото, гола и трепереща. Стана. Опасяваше се, че няма да може да ходи. Трепереше от студ и страх, краката й се подгъваха. Ами ако наистина стои зад вратата с карабина в ръка?
Отново огледа помещението, търсейки никакъв инструмент, с който да се отбранява. Зърна ваната, по-точно това, което беше взела за вана — голям резервоар, пълен със застояла, мътна вода, в която фермерите миеха цвеклото, за да го почистят от калта, преди да го сложат на кантара. Червата й се обърнаха и започна да повръща. Пред очите й всичко се размаза и тя се вкопчи в пръчките на леглото, за да не падне. Само да не припадна, не трябва да припадам, не трябва да… Трябва да стигна до вратата и да изляза. Бързо, бързо… Преди да се е върнал…
Даваше си кураж, напредвайки стъпка по стъпка, спираше, подпираше се на стената, докато най-сетне стигна до вратата и я отвори широко. Беше тъмно като в рог и адски студено. Долепи ръце до тялото си и предпазливо запристъпва. Автомобилът беше изчезнал. Направи усилие да си спомни марката. Голяма бяла или сива кола… Изведнъж се затича напосоки, падаше, ставаше, изкълчи си глезена, трепереща, зъзнеща, потънала в кал, окървавена, предпазвайки се с двете си подути ръце.
След известно време зърна табела с надпис: Гранжермон. Вероятно името на някакво село. Спасена! Беше спасена! Стигна до първата вратня и се блъсна в нея, строполявайки се на земята. Шумът от падането разлая съседските кучета. Бесен, нестроен лай, който заглушаваше виковете й за помощ, ударите във вратника… Тропаше с всички сили, но кучетата вдигаха такава врява, че заглушаваха гласа й.
— Умолявам ви, отворете, студено ми е, студено ми е.
Изтощена до крайност, Жоел се отпусна на влажната земя. Дочу приближаващи се стъпки, някой викаше: „Какво има, кой е, какво има?“, последван от друг: „Не отваряй, Жан, не отваряй“.
Мъжът отвори и тя видя първо тежките му груби ботуши, почувства кучешка муцуна, която я душеше.
— Не искам да умирам, моля ви, не искам да умирам… ще направя каквото пожелаете…
Ридаеше, заровила нос в калта, с коса, полепнала на сплъстени кичури по челото, забила нокти в земята. Мъжът я гледа няколко секунди, после клекна до нея, повдигна главата й, избърса лицето й.
— Бога ми… Какво ви се е случило, бедното ми девойче?
Тя изгуби съзнание. Той я вдигна и я отнесе вътре. Жена му заключи вратата и кучетата млъкнаха.
Глава 7
— Ало, добър ден. Бих желал да говоря с най-прекрасното дупе на света.
— Луи, Луи! Сега пък откъде се обаждаш!
— От Дижон, градът на горчицата, и си мислех, че след като мина през още няколко пункта за пътна такса, би било чудесно да мога да погаля най-прекрасното дупе на света.
— О, да, да…
Жюлиет потропваше от радост и нетърпеливо увиваше на пръста си шнура на телефона.
— В такъв случай среща в „Ленокс“. Някъде около осем. Ще вземеш най-хубавата стая, ще поръчаш най-скъпото шампанско, хайвер, пастет от гъши дроб и всичко каквото ти хрумне. А, и телевизор, искам стая с телевизор. Имам мангизи, пълен съм с мангизи, пиленце, ще празнуваме!
Идва си, въздъхна с облекчение Жюлиет, без италианска годеница, скрита в багажника на колата. Прибира се. Корсика, Гърция, Италия — Луи Гаяр се завръща на големия екран: „Бен Хур“, „Сид“, „55 дни в Пекин“, суперпродукция с белозъбата усмивка на Гаяр, с муцуната му на корсар здравеняк, походката на чаровник и съблазнител, погледа на укротител на змии и двурогите дяволски копитца, които надничат изпод завивките. Ще падне голям смях, размечта се Жюлиет, изкачвайки стъпалата две по две… Ще се кикотя с пълно гърло, ще говоря глупости, ще разтварям крака и ще си губя акъла.
Втурна се в банята.
Унгрун се излежаваше във ваната, намазала лице с белезникава каша, с увиснала цигара в ъгълчето на устните. Правеше опити да си спести операцията за премахване на сенките под очите, като се плескаше с всевъзможни маски за разкрасяване: бели, зелени, сини, розови… Днес беше ред на бялата.