— Луи си идва! Луи си идва! — провикна се Жюлиет, подскачайки и размахвайки ръце край ваната.
После се закова пред огледалото и пребледня.
— Боже мой, истинско плашило съм… с тази провиснала коса и пъпката на брадичката, която всеки миг ще пробие… Няма да успея да замажа всички щети! Маската ти с какво е?
— С пчелно млечице — отговори Унгрун, едва помръдвайки устни. — Не бива да говоря. За да има ефект, не трябва дори да мигам, трябва да стоя неподвижно, сякаш съм лед.
— От лед… Казва се „от лед“… Продай ми две кафени лъжички — делово предложи Жюлиет, гримасничейки пред огледалото.
Грозна си, моето момиче, истинска грозница. Това е резултатът от тъпченето с шоколад под предлог, че си успокояваш нервите.
— За кого ще се плескаш? — осведоми се Унгрун с тон на богата вдовица, поднасяща чашката чай до едва разтворените си устни.
— Нали ти казах, за Луи!
— В такъв случай получаваш безплатно.
— Благодаря. Дяволът ще ти го върне стократно! Мога ли да си намажа физиономията и да легна до теб във водата?
Унгрун направи гримаса, но се поизмести. Жюлиет не си падаше по усамотението.
— А до тоалетната самичка ли ходиш? — попита Унгрун.
Жюлиет сви рамене и се зае да нанася маската върху лицето си.
— Ей, по-леко. Това струва пари. Да не си влюбена, че слагаш толкова много?
— Влюбена? В Луи? Ти наред ли си?
Тя прекъсна заниманието за миг, поглеждайки побелелите си пръсти.
— Луи е моят брат-близнак.
— Близнак, с когото тресете къщата.
Жюлиет се ококори.
— Толкова ли сме шумни?
Унгрун разплиска леко водата.
— В най-скоро време ще започнем да продаваме билети за стълбището.
— О…
— Имаме късмет, че доста пътува. Ти обаче трябва да се замислиш за бедните момичета, обречени на въздържание.
— Това с въздържанието си е твоя, единствено и само твоя вина. Познавам страшно много мъже, които само чакат да ги повикаш с пръст.
— Нямам предвид мен.
— Кого тогава?
— Помисли малко…
Маската започваше да се втвърдява и Жюлиет една сега си даде сметка, че е още с дрехите на гърба си. Ще трябва да внимава да не си изцапа пуловера, като го съблича.
— Не ти, не и Режина. Мартин ли? Не. Бенедикт?
— Позна.
— Тя ли ти каза?
— Не. Обаче виждам как те гледа на другата сутрин.
— Трябва само да си избере някой принц, но истински, не онази жаба.
Унгрун прихна.
— О, по дяволите! Маската ми отиде на кино! Жюлиет, престани!
— Ти ме заговаряш.
Унгрун млъкна, Жюлиет започна да се съблича и вече стъпваше с единия крак на ръба на ваната, когато се сети нещо, втурна се гола към стаята си и се върна с книга в ръка. След няколко минути пискливият глас на Унгрун прекъсна четенето й.
— Жюлиет…
— Ето на, виждаш ли, пак ти ме заговаряш.
— Жюлиет, какво правиш?
— Нали виждаш, чета.
— Може ли да ми прочетеш един пасаж?
Жюлиет погледна книгата. Опита се да прочете нещо, но беше на исландски. В бързината беше влязла в стаята на Унгрун и бе грабнала първата книга, попаднала й подръка.
Разсмя се и скри лице в отворената книга.
— А, не. Отказвам да си вземам вана заедно с теб — възнегодува Унгрун, като видя омазаните страници. — Ти си направо невъзможна!
— Унгрун… Унгрун… Сърдиш ли ми се? — провикна се разтревожена Жюлиет.
Унгрун излезе, без да я удостои с отговор.
Той отвори куфара и го метна на леглото.
— Това е за теб.
— Всичко това?
Тя посочи преливащите от куфара минирокли, тениски, червени, жълти, сини найлонови колани, очила, сандали, гердани с висулки във формата на банани…
— Всичко това.
— Но…
— Когато един мъж те обсипва с подаръци, не е прието да протестираш!
— И какво трябва да направя в такъв случай? — попита Жюлиет превзето.
— Да се постараеш да си ги заслужиш.
Той я изгледа сластолюбиво и весели искрици затанцуваха в очите му. Жюлиет разбра. Луи заобиколи леглото, протегнал ръце. Жюлиет му избяга и се скри зад капака на куфара.
— Искаш ли да те хвана? — попита Луи.