Наближаваше Коледа. Париж засия с украсените си с пъстроцветни топки елхи и с ярко осветените витрини. Дядо Коледа се фотографираше с невярващи на очите си слисани дечица, ресторантите изписваха менюто по витрините със заскрежени букви.
— Коледата е отвратителен празник — заяви Мартин, окачвайки мокрия си шлифер в коридора. — Ненавиждам това задължително празнуване.
В дневната Жюлиет се беше отпуснала удобно върху купчина лекции, изкопирани на циклостил, а Режина приключваше с лакирането на нокътя на кутрето на десния си крак.
— Ришар звъня — съобщи Жюлиет. — Ще мине да те вземе към осем, ще вечеряте у тях.
— Можеше първо да ми се обади на мен. Писна ми да кисна всяка вечер у семейство Брузини!
— Е, това му е лошото, когато излизаш с италианец — заяви Жюлиет.
Мартин въздъхна и се качи в стаята си да се преоблече.
Тя поначало нямаше развито семейно чувство. А Ришар се чувстваше уютно само в семейното гнездо. На улица „Плант“ беше винаги напрегнат, готов всеки момент да си тръгне. „Тук има прекалено много мацки“, мърмореше той, когато с голям труд успяваха да го склонят да си съблече якето. „С него ли спиш?“, пошегува се Мартин един ден, понеже той не го свали през цялата вечер. Седеше с ръце в джобовете, с вдигната яка. „У нас има парно“, обясни Режина.
— И все пак — каза Жюлиет, оставяйки списанието „Пари Мач“ върху купчината лекции, — не бих искала да съм на мястото на Помпиду. Да ръководиш правителство в сянката на Дьо Гол, който не те изпуска от очи, въпреки че се е оттеглил в Коломбе…
— Как ще посрещнеш Коледа? — попита Режина.
— С татко и мама — отвърна Жюлиет. — А ти?
— Не знам.
Режина отговори толкова унило, че Жюлиет вдигна глава. За пръв път виждаше Режина, изпаднала в меланхолия.
— И ти ли не харесваш Коледата?
— Не особено.
Внезапно пред очите им се появи Режина такава, каквато бе сутрин на закуска: с рижавите си вежди, безцветното лице и целулитните бедра. Съвсем сама — след два месеца красивият италианец беше изчезнал, както всички предишни ухажори.
— Сигурно не успява да срещне правилните хора — каза на висок глас Жюлиет.
— Какво?
— Извинявай, приказвах си самичка.
Досега не бяха отваряли дума за родителите на Режина, за детството й, за това, с какво се е занимавала, преди да цъфне в Париж. Странно, помисли Жюлиет, за мен животът на Режина започва от Париж. Също както никога не бяха говорили за „уроците“. Горката Режина, която се разпява, за да се бори с времето, и прави свирки, за да се издържа!
Когато двете с Унгрун отидоха да видят филма, в който играеше Режина, напразно се взираха в екрана. Наложи се да го гледат повторно, за да я открият в гръб, когато Жан Габен влезе в оръжейния магазин.
— Тук ли ще останеш? — попита Жюлиет.
— Да… освен ако принцът не реши да се появи най-накрая.
Няма да е зле да я поканя за Коледа в Питивие, помисли Жюлиет. Би било мило от нейна страна да ме покани у тях, мислеше Режина. Трябва да попитам татко и мама, продължи да разсъждава Жюлиет. Тя сигурно дори не си дава сметка колко ще ми бъде приятно, заключи Режина. Момиче като мен на Коледа в Питивие, сигурно й звучи нелепо.
— А Мартин и Бенедикт какво ще правят? — продължи да разпитва Режина.
— И те като мен с татко и мама… Така предполагам.
— С Бенедикт оправихте ли си отношенията?
Очевидно съвсем е закъсала, за да проявява интерес към отношенията ми с Бенедикт.
— Да.
Двете се бяха помирили. Мир, подложен на постоянен контрол — всяка следеше другата да не навлиза в чуждата територия. Бенедикт беше по-склонна да зарови томахавката, защото Низо се държеше изключително мило и внимателно. Междувременно Емил се бе върнал от Камбоджа със стъклена снежна топка за личната си колекция, с още една подарък за Ларю и с „изключителен“ репортаж според всеобщото мнение. „Следващият ми медиен удар ще бъде изключително интервю с Никсън.“
Низо го слушаше и смигаше на Бенедикт. Не можеха да останат сами. Неизказано щастлив, че отново е с Бенедикт, Емил я следваше по петите. Въпреки това тя беше убедена, че Жан-Мари се е променил. Той, обикновено толкова резервиран и потаен, бе станал услужлив и отзивчив. Когато ходеше за кафе, носеше и за нея, предложи й билети за частна прожекция на „Сатирикон“, помогна й да напише материала си за конференцията в Триполи, на която се очакваше да присъства Насър… Имал е нужда от време да размисли, а аз бях прекалено припряна, мислеше си тя.