Една вечер Емил предложи да отидат на кино и Бенедикт покани Жан-Мари да дойде с тях. Той се отзова на поканата.
— Ще му е скучно с нас — предположи Емил. — Трябва да му намерим дама… Какво ще прави Жюлиет довечера?
— Отлична идея — побърза да го подкрепи Жан-Мари, преди Бенедикт да отвори уста, за да се възпротиви.
Вечерта Жюлиет щеше да излиза с Луи Гаяр.
— Кой е този Луи Гаяр? — попита Жан-Мари.
— Гаджето й — отвърна Бенедикт.
— Аха… и как изглежда?
— Много е секси.
— Така ли мислиш? Според мен е грубиян и изобщо не е интересен — тросна се Емил.
— Да, ама ти си мъж…
Следващия вторник в края на работното време, преди почивните дни за коледните празници, Бенедикт и Жан-Мари си мислеха, че най-сетне ще могат да поговорят сами, на четири очи… Двамата щяха да посрещнат Коледата със семействата си и на другия ден заминаваха. Слязоха в кафето на партера и едва се бяха настанили на една масичка, когато към тях се насочи Емил, останал без дъх:
— Жан-Мари, Жан-Мари… обадиха се от Лион… баба ти получила удар.
Жюлиет, Мартин, Бенедикт и… Режина посрещнаха Коледа в Питивие. Унгрун остана в Париж. Щеше да се подложи на операция и годеникът й да долети от Рейкявик, за да й дава кураж.
Марсел и Жанет Тюил се поколебаха, но накрая се съгласиха да приемат на гости Режина. „Не познаваме госпожицата!“, опъваше се Марсел Тюил. „На всичко отгоре казваш, че е чужденка, германка! Боже мой, в коя стая ще я настаня?“, питаше Жанет Тюил, объркана.
Жюлиет ги успокои: Режина е съвсем непретенциозна, обикновена като всички нас и няма да създава проблеми.
Режина очарова господин и госпожа Тюил, особено главата на семейството. „Това момиче е страхотно, естествено, весело, открито, радушно“, обясняваше той на всички… Непрекъснато пробутваше десетината думи, които си спомняше от фронта, обръщаше се към Режина с fraulein, повтаряше само bitte и danke. Дори си позволи леко да фамилиарничи и когато поднесоха пънчето на коледната трапеза, сложи ръка на бедрото й. Когато настъпи новата 1970 година, я целуна по устата. Жюлиет беше направо шокирана. Баща й извади сивия си костюм от фин английски плат с жилетка, купи си мъжки одеколон „Брут“ и развеждаше Режина из града, хванал я галантно под ръка. Със сериозен глас й разясняваше ролята си на председател на асоциацията на родителите срещу садиста. Режина сегиз-тогиз възкликваше възхитено и твърдеше, че историята била направо „невероятна“.
Едва след като се срещна и разговаря с инспектор Ескула, когото бяха изпратили от Париж в помощ на местните колеги, тя се убеди, че престъпникът не беше някакъв оперетен злодей. „Разбирате ли — обясняваше тя на Марсел Тюил, — за мен е страхотно трудно да си представя, че в Питивие вилнее убиец садист.“
Имаше чувството, че се разхожда из някакъв кукленски град, изграден около два площада — тук се провеждаше съботният пазар, имаше църква, в която се била отбивала Жана д’Арк, и три кафенета, където се срещаха местите младежи. Град чист, спокоен, кокетен, без никакви проблеми, като изключим оживлението покрай откриването на сезона за лов и риболов, петнайсетдневката на търговията, поправката на покрива на сградата на околийското управление и работното време на новия плувен басейн.
Поканиха я на гости във внушителния буржоазен дом на семейство Тасен и в четиристайния апартамент на семейство Маро, жилища, които обясняваха хладното високомерие на Бенедикт и гневното, понякога просташко поведение на Мартин.
За разлика от Бенедикт, която се чувстваше защитена от изисканата подредба на родния си дом, Мартин имаше едно-единствено желание: да избяга от нерадостното ежедневие на семейната среда. Матилд Тасен беше в течение на най-новите филми, книги, на последната мода; госпожа Маро почти не отвори уста и се зае да мие съдовете, преди още да станат от масата. В интерес на истината, семейство Маро бяха все още силно разстроени от „инцидента“ — както наричаха нападението на садиста, чиято жертва се бе оказала Жоел.
Жоел беше героинята на Питивие. Където и да се появеше, хората снижаваха глас и вдигаха очи към небето. Срамуваха се и в същото време изпитваха особена възбуда. Във фризьорския салон на госпожа Робер се точеше неспирна върволица от клиентки. След като получи едноседмичен отпуск и чувствително увеличение на заплатата, Жоел се върна на работа. Носеше черни очила, рядко отваряше уста, въздишаше често-често. Клиентките я наблюдаваха, прелиствайки модните списания. Една дори я помоли да й даде автограф. Което Жоел стори с примирено и измъчено изражение. На другия ден след „инцидента“ я бяха поставили под лекарско наблюдение и предписали успокоителни, които продължаваше да взема.