Обискираха хамбара, в който я бе задържал ненормалникът. Нямаше никакви отпечатъци, вероятно беше носил ръкавици. Анализираха следите от гуми, бяха оставени от мощен автомобил, но не откриха нищо повече, което да помогне на разследването. Когато инспектор Ескула разпита Жоел, тя разказа за акцента му, за това, че бил женен… млад…
— Младоженец? — попита полицаят.
— Не знам… не знам…
Разпитва я с часове, но тя не успя да си спомни нито цвета, нито марката на колата.
— Направете още едно усилие, моля ви…
Засипваше я с въпроси. Накрая на Жоел й прилоша и се свлече от стола. Лекарят, когото повикаха по спешност, нарече инспектора грубиян. Пулсът на Жоел Маро едва се долавяше, бе получила и силно кръвотечение от носа. Изпратиха я за една седмица в един санаториум до Орлеан. Като се върна в Питивие, Жоел забеляза, че отношението на хората към нея се е променило. Вече не беше коя да е, една от многото девойки, и въпреки че в погледите им се четеше повече нездраво любопитство, отколкото неприкрито възхищение, на нея й харесваше.
И красавецът Рьоне се беше променил. Редовно се срещаха, вече не я караше да го чака, напротив, вземаше я от тях, когато излизаха някъде. И понеже по време на отвличането се знаеше, че той ходи с Жоел, провъзгласиха го за неин „годеник“ и той покорно изпълняваше ролята си на герой по неволя.
— Обичаш ли ме? — повтаряше непрекъснато Жоел.
— Разбира се, че те обичам — отвръщаше той и я прегръщаше.
— И няма да ме изоставиш като другите момичета досега?
Той клатеше отрицателно глава.
— Закълни се, защото, ако това се случи, ще страдам много повече, отколкото от мъченията, които ми причини оня ужасен тип.
И Рьоне се заклеваше. Жоел въздишаше дълбоко и още по-плътно се притискаше до него. Родителите й му разрешиха да спи при нея, в нейната стая. Сънувам кошмари, обясни им тя, хлипайки.
— Резултатът от цялата работа е — разказваше Мартин на Жюлиет, Бенедикт и Режина, докато трите си пиеха чая, — че аз спя в трапезарията. Обстановката вкъщи е нетърпима. Чудя се какво да правя. Нали си представяш в какво състояние са били майка ми и баща ми, за да се съгласят Рьоне да спи у нас?
— Каквото и да приказваш, тя се промени — каза Жюлиет. — Едва се осмелявам да я заприказвам, като я видя такава мълчалива, с черните очила и с измъчения й вид.
— Но тя трябва да говори за случилото се — не се предаваше Мартин. — Ще й олекне, ако се отпусне и се разприказва.
— Или да отиде на психолог — предложи Бенедикт.
— Не иска.
Момичетата често се събираха в чайната на парче бадемов сладкиш. Режина ядеше само бадемовия пълнеж, а Жюлиет дояждаше подложката от хилядолистно тесто. Там Мартин провеждаше телефонните си разговори с Ришар. „У дома всички подслушват…“ Той звънеше от уличен телефон близо до Монпарнас, беше успял да го излъже. Продължаваше да работи като доставчик, без особено въодушевление.
Жюлиет се чувстваше щастлива при родителите си. Идеята да покани Режина се оказа сполучлива. Тя внасяше оживление на масата и всеки се чувстваше добре в ролята си на родител или на дете.
— Боже, колко приятен е този град, истинско място за почивка! — въздишаше Режина. — Като се замисля, все повече се убеждавам, че съм създадена да бъда видна провинциална дама.
— Много скоро ще ти омръзне — отвръщаше Бенедикт.
Тя се отегчаваше у дома. Никой не говореше за вестника, за професията й, за живота й в Париж. По-важни бяха ученическата чанта на изтърсака на семейството или предстоящата родителска среща. Искаше да научи какво става с Низо. Но колкото и да разпитваше Емил, когато й звънеше, успя да разбере само, че Жан-Мари помолил да му продължат отпуска за погребението на баба му.
— Не намирате ли, че е чудесно да си седим тук четирите? — попита Жюлиет.
— Ама че си сантиментална — отвърна Мартин с усмивка.
Жюлиет се нацупи.
Може да е, може и да не е.
— Хубаво. Хайде, Режина, ставай. Не бива да закъсняваме за вечеря, нашите държат на навиците си.