— Той е кофти тип, съжалявам я — прошепна тя на Мартин, докато свещеникът благославяше наляво и надясно.
— Не хули онова, което си обожавала — отвърна Мартин.
— Дори когато го обожавах, бях наясно, че е кофти тип.
— Знаем те тебе, обичаш да усложняваш всичко. Такава си ти, защо да е просто, като може да е сложно!
— Само не ми казвай, че при теб и Ришар нещата са прости!
„Едно на нула за нея“, отбеляза наум Мартин.
Ришар беше напуснал бачкането и се бе върнал към старите си занимания. „Не изкарвам достатъчно, направо е смешно и освен това в Париж не спира да вали.“ Не й даваше сърце да му чете морал, пък и бе започнала да свиква с дребните му кражби. Странно, изживявам тази история, сякаш очаквам края й всеки момент. Сякаш е някаква грешка. Не ми пука за него, когато го няма, неспособна съм да разсъждавам, когато застане пред мен с хвърчащите из въздуха пръсти и бързата усмивка, увит в странния си шлифер, който напомня на покритите с прахоляк наметала на героите от уестърните. Обичам го, да му се не види, обичам го. Това трябва да е истинската любов — нещо, което не можеш да обясниш.
Той ту се появяваше, ту изчезваше. Една седмица ни кост, ни вест, на следващата изникваше от нищото с някой „Ролекс“ или гривна „Картие“. Тя не искаше обяснения, предпочиташе да е в неведение. След като си приказваха с часове, накрая се оказваше, че не са си казали почти нищо, и оставаха дълго време прегърнати. Той я галеше по косата, повтаряйки: „Марин… Марин…“. Тя слушаше, затворила очи. „Ще се оженим, Марин, и ще си направим бебе.“ Тя кимаше утвърдително и повече не отваряха дума за това. Или казваше „да“, но само за да си го повторят още веднъж. Тя така и не му каза за заминаването си, треперейки от страх да не попадне случайно на писмото от „Прат“ или някой да не се изпусне по време на разговор: „За кога е насрочено голямото пътуване?“. Момичетата и Розита бяха предупредени да не произнасят думите „Ню Йорк“ или „Америка“ в негово присъствие и добре пазеха тайната. Тя си беше купила билет за 28 юни. Два месеца преди датата струваше двойно по-евтино.
— Остават само два месеца — пошушна Жюлиет, която знаеше за какво мисли приятелката й.
— Мръсница — тросна се Мартин и я ощипа до кръв.
— Не можеш да ощипеш съвестта си, тя жестоко ще ти отмъсти.
Жюлиет хвана Мартин за кутрето и го изви. Мартин извика и сред присъстващите се надигна неодобрителен ропот.
— Понеже стана дума за съвест, искаш ли да разкажа на Луи какви ги вършиш зад гърба му?
— Направи го. Той прави същото. А и няма да се учудя, ако одобри.
— Обичам те, да знаеш — продължи Жюлиет, — ако можех, щях начаса да се оженя за теб.
— Ах, ах, престани, че ще се разрева.
— Какво си приказвате? — наведе се към тях Бенедикт. — Край няма тази служба, кога ще свърши!
— Жюлиет дрънка врели-некипели. Тихо, защото ще ни направят забележка. Това е сватбата на сестра ми все пак…
Бенедикт и Жюлиет запяха „По-близо до теб, Господи, по-близо до теб“. Бенедикт завиждаше на близостта на Мартин и Жюлиет. Колкото и да се стараеше, не успяваше да стане една от тях. Не че страняха от нея, нищо подобно, просто и двете сякаш една майка ги беше раждала. Грешката е у мен, разсъждаваше Бенедикт. Липсва ми тяхната смелост. Смелостта да живея с Луи Гаяр и с другите, да се движа в компанията на крадец или да заминавам за Америка съвсем самичка. Смелостта да не се преструвам, да не претендирам, че съм това, което всъщност не съм. Искам да успея, но понеже ми липсва смелост, се държа за Емил, когото трудно понасям. Страхувам се, когато не е до мен, когато сянката му не ме закриля. Нямам сили да го напусна, преди да си намеря някой друг, който да ми проправя пътя.
Бенедикт изживяваше моменти на ужасяваща проницателност, когато пред очите й изскачаха всичките й слабости, и вземаше големи решения: скъсвам, започвам начисто, сама. Ще постигна всичко със собствени сили.
Загледа се в Жоел и Рьоне и в сърцето й отново пламна надеждата някой ден и тя да каже „да“ на онзи, който я очаква някъде и който веднъж завинаги ще я избави от страха. Някой достатъчно красив, богат и прочут, за да й донесе истинско успокоение.
Службата свърши и сватбеното шествие се раздипли обратно в посока към кметството, където щеше да се състои тържествената вечеря. Мартин и Жюлиет предложиха да помагат в сервирането и в момента, в който Жоел и Рьоне заедно разрязаха карамелизираните розички на сватбената торта, от високоговорителя плиснаха звуците на валс. Господин Тасен обяви началото на танците. Поклони се пред госпожа Маро, която, следвайки такта, се понесе с него, стиснала под мишница чантата си. Скоро младоженците ги последваха и се завъртяха за кратко сами, осветени от прожекторите, под аплодисментите на събраното множество.