— Воалът, воалът! — скандираха гостите.
Жоел хвърли воала във въздуха и всички се надпреварваха да откъснат парченце за спомен и за късмет в любовта, след което валсът продължи да се лее от високоговорителя. Господин Тюил покани дъщеря си. Леко пийнала, Матилд Тасен се опитваше да замъкне съседа си по маса на дансинга под неодобрителния поглед на Жанет Тюил. Мартин тъкмо се готвеше да стане и да покани баща си, когато една ръка я спря.
— Сега вече няма как да ми откажеш…
Тя се обърна. До нея стоеше Анри Бишо. Усмихна му се и се остави да я отведе на дансинга. Единствена Бенедикт не получи покана да танцува. Очевидно няма да го намеря тук, реши тя.
На 30 април на разсъмване един от боклукчиите, които минаваха по улица „Адмирал Гурдон“, озадачен от тежестта на една кофа, помоли колегата си да му помогне да я вдигнат заедно. Обзет от любопитство, колегата вдигна капака и изруга. Вътре бяха натъпкани две тела, покрити с парче бял тюл, напомнящ булчински воал. Жертвите бяха близначките Кристин и Каролин Лантие, ученички в последния клас на гимназията в Питивие. Винаги еднакво облечени, те вечно се кикотеха, закривайки уста с ръка или шушукайки си на ухо. Порцеланов тен, тъмнозелени очи, черни като нощта мигли, гъсти кестеняви коси, двете прекарваха цялото си време да си говорят за мода и да четат списания. Убиецът ги е срещнал очевидно, когато са се връщали от плуване, защото ги бяха видели за последен път в големия басейн на закритата къпалня.
Червеят на подозрението зачовърка умовете на питивиейци и всички започнаха да се гледат изпод вежди. Очевидно са го познавали, започнаха да дърдорят убедено те, иначе е нямало да се качат в колата му. В такъв случай, кой ли може да е той?
В кафенетата, по опашките в магазините, в чакалните, фризьорските салони, автомобилните сервизи всеки споделяше подозренията си. Всеки си имаше собствена версия. Ами парчето от булчинския воал, само не ми казвайте, че е някой външен човек, непознат. Едно е сигурно, бил е поканен. Аз пък да ви кажа…
Разпространяваха се анонимни писма: „Къде беше съпругът ви, синът ви, брат ви около седем часа в деня на престъплението?“. Или: „Как се получава така, че вашият съпруг отсъства толкова често от къщи? На ваше място бих проверил къде и как прекарва времето си“.
Някои получатели донесоха нещастните послания в полицейския участък, други не се осмелиха да го сторят. Госпожа Тюил също получи писмо: „Знам къде е бил съпругът ви през онази нощ. Отгатнете…“. Тя се отпусна на стола разтреперана и прошепна: „Боже мой, Марсел…“. През въпросния ден той наистина не беше нито у дома, нито в магазина. Пристигна второ писмо: „Не намирате ли, че е странно съпругът ви да е председател на асоциацията? Вероятно иска да замете следите, а?“.
Наложи се госпожа Тюил да вземе успокоително от аптечката и да натопи парченце захар в малко коняк. Вечерта, когато господин Тюил затвори магазина и се качи в жилището, угрижен и уморен, тя направи опит да го подпита, но го стори толкова непохватно, че той я прекъсна изнервено:
— Какво има, Жанет? И ти ли започна да ме подозираш?
Тя изломоти нещо като: „Съвсем не, уверявам те…“, и двамата си изядоха супата в пълно мълчание.
Писмата продължаваха да пристигат. „Или вашият съпруг ви изневерява, или той е убиецът.“ Жанет Тюил си загуби съня. „Като си лягам до него вечер, дали ще се събудя на сутринта цяла и невредима?“ Премести се в стаята на Жюлиет под претекст, че я е хванала кашлица, и не пропускаше да превърти ключа, преди да заспи.
Семейство Тюил не бяха единствените жертви на отвратителните послания. Други получаваха писма с изнудвания, смъртни заплахи, молби за пари, припламваха отдавна заровени вражди. Благородният порив за солидарност, обединил града по повод сватбата на Жоел, се изроди в бурни дрязги и препирни.
Няма все пак да седна да пиша материал, основаван на анонимни писма, реши Бенедикт, изпратена да отрази събитието за „Фигаро“. На всяка цена ми трябва нещо изключително, сензация, като миналия път.