— Не. Искам само да пипнат този мръсник. Нищо друго.
В този момент се чу как в ключалката се превърта ключ и Рьоне влезе в стаята. Жоел го целуна и се притисна към него.
— Бенедикт дойде да ме интервюира за „Фигаро“.
— Пак ли! — изломоти Рьоне. — Докога ще се занимаваме с тази история, няма ли край!
— Казах й, че нямам нищо за казване.
Тя се притисна още по-плътно до мъжа си.
— Добре, оставям ви… Ако случайно нещо… Обади ми се — предложи Бенедикт неубедено.
— Добре, чао.
Минавайки покрай редицата пощенски кутии във входа, Бенедикт не се сдържа и хвърли поглед към тази на Жоел и Рьоне. Открояваше се сред останалите заради белите джувки, знак, че принадлежи на младоженци. Джувките напомняха парчетата бял тюл, с които бяха покрити размазаните лица на близначките.
Когато се въртеше в омагьосан кръг, без да знае какво да предприеме в дадено журналистическо разследване, когато се сблъскаше с някой проблем или смяташе, че всичко е против нея, Бенедикт звънеше на Емил. Късно вечерта се опита да се свърже с него.
Обикновено винаги го намираше във вестника. За изминалите десет месеца това беше първото й обаждане в дома му.
— Ало. Обажда се Бенедикт Тасен. Бих искала да говоря с Емил.
— Ало. Да, това… аш не разбира…
Жената отсреща говореше със силен идиш акцент и трудно се изразяваше.
— Извинявайте, госпожо. Вероятно съм объркала номера.
— Тофа е нищо, госпожице.
Бенедикт затвори и набра отново номера.
— Ало. Бих искала да говоря с Емил, ако обичате.
— А… тофа е госпожицата…
— Странно — замислено заразсъждава на висок глас Бенедикт, — сигурна съм, че този е номерът, който Емил беше дал във вестника.
— Ай — възкликна жената, — фие от фестника. Фие искате гофори с Жакоб?
— Жакоб?
— Да, да… Жакоб, мой син. Той е журналист в един много голям фестник. Аш неговата майка…
— Емил Буше?
— Жакоб Голдщайн. Фие секретарката ли ште?
— Не, една приятелка.
Бенедикт докосна с пръст горната си устна. Сигурно е някаква грешка.
— Вижте, госпожо, търся Емил. Едно не много високо момче с много къдрава коса и очила с много силен диоптър.
— Жакоб. Той шивее при нас. Има много проблеми с очите. Тофа е вярно.
Никакво съмнение. Ставаше дума за Емил.
— А вие сте майка му, така ли?
— Да, госпожице. Аш шам майка му.
Бенедикт постоя известно време на телефона, докато осмисли твърдението „аш шам майка му“, и каза:
— Може ли да ви оставя едно съобщение, което да му предадете?
— Аш не може пише, госпожице. Той отиде до магазина долу, скоро ще се прибере.
— Добре, ще му се обадя по-късно. Довиждане, госпожо.
Бенедикт затвори, напълно шашардисана.
Емил Буше… Жакоб Голдщайн… Емил… Жакоб… Как ще се обръщам към него от сега нататък?
Глава 10
На сутринта Бенедикт реши да се види отново с Жоел. Причака я в края на работното време, на излизане от фризьорския салон. Цяла нощ се въртя в леглото и накрая измисли план за действие. Трябваше да я накара да престане да се надува. Нищо нямаше да постигне, докато Жоел смяташе, че води играта. Беше прекалено доволна от двустайния си апартамент и витаеше из облаците на новопридобитото си щастие, а ореолът на мъченица я освобождаваше от всякакво усилие.
След десет минути, точно в осемнайсет, всички магазини в града щяха да спуснат кепенци. Няколко окъснели домакини бързаха да направят последните си покупки. Зърна госпожа Тюил — метнала тергален шлифер върху престилката, с която обслужваше клиентите, тя бързаше към месаря. Ситнеше устремено с шалче, вързано под брадичката, клатеше глава и като че ли говореше на себе си. Десетина метра зад нея госпожа Пенсон пристъпваше величествено и бавно, сякаш търговците бяха длъжни да я чакат.
Емил не се обади снощи. И тя не го потърси. Не знаеше какво да му каже. Припомни си името Жакоб Голдщайн и на устните й плъзна лека усмивка. Оказва се, че и аз съм в състояние да впечатля един парижанин! После направи гримаса — не можеше да се каже, че Емил е истински парижанин.
Часовникът на църковната камбанария отброи шест часа и Жоел изхвръкна от фризьорския салон на госпожа Робер.