Жоел кимна. Погледнати отстрани, сигурно сме страхотна двойка, помисли Бенедикт.
— Това е колата — извика Жоел.
Сочеше с пръст едно сиво „Пежо 504“. После пръстът й увисна във въздуха и тя промълви: „А, не, не“… Отново тръгна, пусна ръката на Бенедикт, изправи рамене и започна да поглежда назад на равни интервали, свъсила вежди, без да отделя очи от шосето.
Сега вече трябва да сме съвсем близо до къпалнята. Дано да си спомни, преди да стигнем до нея. Иначе експериментът ми ще се провали.
— Тази беше! Не, не, не беше тази. Тази! Не. И тази не беше…
Не може да бъде, въздишаше Бенедикт, увесила нос. Садистът не се движи със суперавтомобил с колекционерска стойност все пак! Движим се вече от три-четвърти час, а тя все още не може да си припомни колата. Освен ако не става дума за някой ситроен от 1934 година или за някоя снимка от 1957-а, които все още се срещат из фермите и в селските дворове.
Внезапно Жоел закова на място, провесила чанта на китката си. Опъната като струна, напрегната, сякаш носеше колата на ръце, тя сочеше един сив мерцедес металик.
— Тя е. Сигурна съм. Сигурна съм. Шофираше с маска на лицето, едно такова домино като на Зоро, хвана ме и ме дръпна силно, много ме заболя, защото си ударих крака във вратата… Спомням си. Това е той, той е…
Мерцедесът мина покрай тях, Жоел изпищя пронизително и се отпусна в ръцете на Бенедикт.
Мерцедесът спря.
— Нуждаете ли се от помощ, госпожице? — учтиво се осведоми шофьорът.
— Не, не, благодаря. Вървете си по пътя, ако обичате.
И понеже оня не помръдваше и я наблюдаваше безмълвно, Бенедикт се разкрещя:
— Отлично ме разбрахте. Махайте се! Или ще извикам полиция!
Същата вечер Емил позвъни у семейство Тасен и помоли да говори с Бенедикт.
— Ало, скъпа, прислужницата ми каза, че си звъняла снощи.
Бенедикт мълчеше, потресена. Прислужницата?
— Да. Исках да поговорим за историята в Питивие.
— Ларю е бесен. Иска да изпрати Раше.
— Раше няма да се справи по-добре от мен, бъди сигурен. Ченгетата мълчат като риби.
На телефона не беше прислужницата, едва се сдържа да не добави Бенедикт. Защо ме лъжеш? Но не й достигна смелост да се рови в това, не сега… нямаше желание. В края на краищата проблемът си беше лично негов.
— Кога се връщаш, скъпа? Липсваш ми, знаеш ли.
Комисар Ескула я помоли да не споменава никому за мерцедеса. Предупреди и Жоел. „Той не бива да се усъмни, че разполагаме с улика — обясни комисарят. — Ще проверим регистрационните талони на всички мерцедеси в околността, както и собствениците им. От вас искам пълна дискретност, нито дума никому.“ „А какво ще получа в замяна?“, отвърна Бенедикт. „Вас първа ще информираме, когато заловим убиеца“, обеща комисарят.
Трябваше да се въоръжи с търпение.
И да изтърпи незаслужения гняв на Ларю, който я смяташе за смотана и некадърна.
— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще се върна — каза Бенедикт. — Нямам какво повече да правя тук.
— Чакам те, скъпа. Връщай се скоро!
Емил беше искрен. Бенедикт му липсваше. Вчера, когато се прибра и научи от майка си, че една девойка го е търсила, направо изтръпна. Беше измислил истински сценарий, за да избегне признанието. Ще й разкажа след време, когато заема мястото на Ларю и започна аз да дърпам конците, тогава няма да ме напусне.
Затвори телефона разведрен — Бенедикт не подозираше нищо. Иначе щеше да се държи хладно, да заговори с високомерния си тон на принцеса и да иска обяснения.
Никой не знаеше. Никой.
Откакто тръгна с Бенедикт, виждаше удивлението и възхищението в очите на околните. Четеше в погледите им и някои по-неприятни неща от сорта на: „След като това недоносче спи с нея, и аз ще мога“. Но това се случваше по-рядко.
Оня ден Ларю го извика в кабинета си и му предложи пура. На него! Беше готов да се обзаложи, че и най-скоро време Ларю ще го направи свой заместник.
Тогава може би щеше да й признае… на Бенедикт. Да й разкаже историята на Жакоб Голдщайн. Историята на родителите си. Унгарски евреи, избягали от нацистките гонения, установили се в Париж. „Франция, страната, която ще ни приюти и подслони“, повтаряше баща му във влака, който ги отвеждаше към френската столица. Баща му беше станал шивач, майка му се грижеше за домакинството. И бездруго щеше да й е трудно да си намери работа, говореше много лошо френски и не можеше да пише. Семейство Голдщайн си намери квартира на една уличка зад площад „Репюблик“. Малкият Жакоб израсна там и си обеща някой ден да се махне от това място. Един неделен следобед баща му го заведе на разходка в парка „Тюйлери“, там видя прекрасно облечени момченца, които пускаха лодки в басейна и ги насочваха към центъра. Не посмя да помоли баща си да наеме и на него една лодка. Някой ден, някой ден…