Впечатлен от вестника, на който баща му и чичовците му придаваха такова значение — четяха го всеки ден, като си го предаваха от ръка на ръка и коментираха надълго и нашироко новините — Жакоб реши да стане журналист. Записа се в една школа по журналистика. След като се дипломира, за негов късмет едно място се оказа вакантно във „Фигаро“. Назначиха го. Беше щастлив, че може да скъса максимално със семейната среда. Тук поне няма да могат да ме разобличат. Промени името и презимето си, съчини си биография, типично френско семейство, френски корени. Толкова се вживяваше, че почти си вярваше и не беше нужно много да го подтикваш, за да се впусне да разказва как си играел на улица „Вин“ с малкия граф Ларошфуко и дъщерята на граф Монталамбер, с който баща му ходел на лов в Солон. Бе зачеркнал родителите си в социално отношение, но продължаваше да им помага материално. Баща му остаря и повече не можеше да шие. Братята му го държаха в магазина от добро сърце. Старият човек запълваше времето си, изрязвайки статиите на Емил, които подреждаше и лепеше в един голям албум.
Синът му беше добро момче: не спазваше шабат и кидуш, но не пропускаше Йом Кипур и празнуваше с родителите си.
На този ден си беше Жакоб. Стоеше далече от огън, от електричество, оставяше майка си да му прислужва. Само едно нещо огорчаваше господин Голдщайн — синът му още не беше създал семейство. На трийсет години това си беше истински недостатък. Когато отваряше дума за това, Емил се оправдаваше с командировките, спецификата на професията… Затова баща му не настояваше, нали синът им ги почиташе, това беше най-важното за родителите, най-вече за майка му. Тя пестеше от разходите за домакинството да му купува костюми, обувки, защото Емил нямаше време да обикаля по магазините…
На Емил му харесваше да живее с родителите си. Ако бях останал в Унгария, разсъждаваше той, щях да успея да се справя с всичко, но тук, във Франция, е просто немислимо. Тук не можеш да си позволиш да бъдеш различен. Дрехите, акцентът, поведението, маниерите ви издават и веднага ви лепват етикетче. След пет, десет или повече години ще съм наваксал и ще съм станал по-истински французин от Низо.
Бенедикт ще ми се изсмее в очите, ако разбере истината. А аз не желая да я изгубя. Имам нужда от нея. Искам тя да ми разкрие Франция и изисканите маниери, искам да се омъжи за мен и да ми народи деца, истински французойчета, искам, искам… Готов съм да набутам Низо в прегръдките на която и да е, без значение, само и само Бенедикт да го забрави. Той няма да я има. Никога. Той няма нужда от Бенедикт Тасен. Покрай него се навъртат десетки като нея.
Беше започнал да обработва Ларю, за да премести Низо в друг отдел. Просто трябваше да изпушат още някоя и друга пура по мъжки и Низо щеше да бъде елиминиран, нямаше да му се пречка в краката.
Емил потърка ръце.
Тя се връщаше скоро.
Не подозираше нищо.
Ларю го бе приел в кабинета си на четири очи.
Глава 11
„Сто и десет хиляди зрители са накацали по трибуните на стадиона на ацтеките в Мексико, за да присъстват на финала на Световната купа по футбол, титаничен двубой между Италия и Германия…“
Мартин завъртя припряно копчето, търсейки друга станция.
„Голямата писателка Елза Триоле ни напусна. Прочутата спътница в живота на поета Луи Арагон беше на…“
— Няма ли нещо по-весело?
— За бас нищо не е достатъчно бесело — отвърна Розита. — Сега за бас има само черно.
Мартин сви рамене и не си направи труда да отговори.
Вече беше средата на юни, но тя така и не се осмели да каже на Ришар, че заминава. Оставаха едва десет дни.
— Розита, как бих могла да бъда весела?
— Така си е. Бие нищо не направихте, за да сте бесела.
Ришар правеше планове за лятото, за есента, за зимата. Ришар непрекъснато повтаряше „ние, ние“. С времето, изправен пред угриженото й изражение и разсеяността й, той започна да става подозрителен. „Да нямаш някой друг, а? Кажи ми, веднага ще отида да му разбия физиономията…“ Тя клатеше глава: „Не, не. Нищо подобно. Кълна ти се, че нямам…“. „Тогава какво има? — не преставаше да я пита той. — Какво ти е?“ Нищо, освен доверчиво отпуснатата в скута й глава, когато казваше: „Предавам се, предавам се, влюбен съм в теб…“. Доверието на Ришар срещу диплома от „Прат Инститют“.