Розита я наблюдаваше и клатеше обезкуражено глава. „Тоба момиче ми създава грижи“, разсъждаваше тя. „Няма да се учудя, ако изпадне в нербна депресия… Той ми изглежда ужасно дълбоко засегната, така ми изглежда.“ Другата лингвистична странност на Розита беше пълното й пренебрежение към граматическата категория род, което в някои случаи водеше до сериозни обърквания и недоразумения.
— Жюлиет прибра ли се от лекции?
— Да. Много е доболен. Изпитите много успешни.
— Ще се кача да я видя. Тя ще ми оправи настроението — каза Мартин, въздишайки покъртително.
— Чакай да ти разкажа, на изпита бях седнала до едно момиче, омъжено за свещеник! — посрещна я от вратата Жюлиет.
— Страхотен късмет си извадила!
— Поговорихме си, докато чакахме да съобщят темите, и тя ми съобщи, че във Франция имало около триста женени свещеници. И да ти кажа още нещо любопитно. Тя не взема хапче антибебе, защото папата е против. Казах й: „Ти още ли се съобразяваш с приказките на папата, нали си омъжена за свещеник, който на всичко отгоре е загърбил църквата!“. „Да — отвърна тя леко притеснена. — Папата ще си остане завинаги наш пастир.“ След този разговор ми беше доста трудно да се съсредоточа.
— Така като те гледам, при теб всичко върви по мед и масло.
— Идеално. Дори започвам да си мисля, че правото е интересна материя.
— Жюжю… Хич ме няма. Какво да правя?
— Напълно нормално. Много сме силни, когато решаваме чуждите проблеми, и напълно безсилни, когато сме изправени пред нашите собствени. Все ще трябва да му кажеш някой ден. Какво чакаш още?
— И аз не знам. Въобразявам си, че университетът ще промени датите, че лекциите ще започнат чак през октомври… — Мартин се насили да се усмихне, но без особен успех. — … че ще се разгори международен конфликт и ще затворят границите… Дори си представям как избухва война и двамата се оказваме принудени да се крием в мазето и да делим един мизерен дюшек… Не мога, Жюлиет, уверявам те, не мога.
— Добре, кажи ми какво ти се иска?
— Нищо. Да си легна и да спя, Жюлиет. Вярно е, че човек не може да има всичко: и любов, и успех в живота. Това са залъгалки, с които пълнят списанията. Погледни ме, аз съм направо жалка. Всичко е само лъжи, лъжа себе си, лъжа него, лъжа нас двамата.
— Престани. Няма смисъл да драматизираш. По-добре иди и поговори с него.
— Няма да понесе мисълта, че се колебая между него и нещо друго. Не го познаваш. Очите му потъмняват от гняв, ако случайно някой мъж спре погледа си върху мен! При това положение как искаш да му кажа, че заминавам да уча в Америка, представяш ли си реакцията му…
— Но тук става дума за много повече от учене, това е детската ти мечта. Спомни си времето, когато беше касиерка в супермаркета.
— Да, но с него изживявам друга мечта. Мечта, която изобщо не бях предвидила.
— Само не ми казвай, че ще се измъкнеш тайно и ще му оставиш бележка на възглавницата!
Мартин закърши ръце. Беше си прибрала косата с ластик, мазният й бретон висеше на клечки, шнолите, пуловерът и очилата бяха в различен цвят. В ъгълчетата на устата й се бяха очертали дълбоки бръчки, очите й бяха зачервени.
— В края на краищата ще оставя нещата да следват собствения си ход… каквото дойде. Ще се осланям на случайността, на звездите. Напоследък чета хороскопите. Да ти призная, дори отидох на гледачка! Знаеш ли какво ми каза? Огледа линиите на ръката ми и заяви: „Обича ви, страшно ви обича този тъмнокос младеж, направо да ви завиди човек, толкова е влюбен! Внимавайте, госпожице“.
— Ти наистина си последният човек, който предполагах, че може да изпадне в подобно положение — замислено поклати глава Жюлиет.
— Ако беше на мое място, какво щеше да направиш? — попита Мартин за осемхиляден път.
— Аз ли? Щях да остана… какво има толкова да му мисля. Само че аз нямам нито твоята амбиция, нито твоята воля.
— Говорила ли си за това на Луи?
— Споменах само, че заминаваш в края на юни. Не съм му казвала нито за Ришар, нито за притесненията ти. Така се бяхме разбрали, нали?