Мартин стисна сковано столчето на чашата.
Ришар пребледня. Присвитите му очи заприличаха на черни цепки.
— Какво пътуване? — попита той, фиксирайки Луи.
— В Ню Йорк, там ще продължи да учи. Датата наближава, нали така беше?
— Ню Йорк — запелтечи Ришар. — Тя заминава за Ню Йорк…
— Май направих гаф — отбеляза Луи, навел глава.
Ришар се обърна към Мартин.
— Вярно ли е?
Тя затвори очи. Сякаш цялата се изпразни, от главата до върха на пръстите на краката. Животът бавно я напускаше. Ще припадна, помисли си. Направи опит да каже нещо, но от устата й не излезе никакъв звук. Ришар я гледаше втренчено и стоеше като истукан. И той не можеше дума да обели. Двамата приличаха на восъчни фигури, изправени лице в лице. Останаха в тази поза няколко минути, които им се сториха векове. Без да продума, Ришар излезе от хола. Мартин се отпусна в един фотьойл.
— Тичай, догони го, обясни му, кажи му, че не е вярно — викаше Жюлиет, паникьосана от вцепенението, в което бе изпаднала Мартин.
— Какво направих, боже мой! — провикна се Луи, съкрушен.
Жюлиет отиде при него и тихо му обясни:
— Ришар не знаеше. Мартин не се осмеляваше да му каже.
Луи прокара ръка по лицето си.
— О, съжалявам… моя е вината.
На лицето му се изписа изражение на безкрайно угризение, приличаше на малко момче, направило някоя огромна глупост, и Жюлиет направо се умили.
Луи коленичи пред фотьойла на Мартин.
— Ужасно съжалявам. Исках само да се забавляваме.
— Не е твоя вината — разхълца се Мартин. — Аз съм виновна, знаех си, че ще свърши по този начин… Очаквах го.
— Страхотен гаф, дума да няма — заяви Бенедикт.
— Той не е виновен — възпротиви се Жюлиет, — той просто искаше да ни направи удоволствие.
— Да направи удоволствие на себе си, искаш да кажеш.
— Много си несправедлива.
— Отибам при него — решително каза Розита. — Аз ще му погоборя.
— Не, аз ще отида — заяви Мартин. — Сега вече знае.
— Къде живее? — намеси се Луи, поободрен при мисълта, че нещо ще се прави.
— На битака.
— Ще те закарам.
— Идвам с вас — заяви Жюлиет.
Тримата отидоха заедно до Порт дьо Клинянкур. Жюлиет държеше за ръка Мартин, която плачеше и криеше лице в ръкава на палтото си.
— Не ти ли е топло? — попита Жюлиет, посочвайки палтото.
— Негово е. Той ми го подари, твърдеше, че се заплитало в колелата на мотопеда му.
Тя подсмръкна. Жюлиет я погали по лицето.
— Ето на, виждаш ли. Обича те. Сигурна съм, че всичко ще се оправи.
— Никога няма да ми прости, че го научи така пред всички.
— Напротив, ще ти прости.
— Дори не направих усилие да го задържа. Държах се като някаква мърла… За малко да припадна.
— Не говори така.
Жюлиет обърса лицето й, оправи косата й, изчисти размазания туш за мигли.
— Малко да те постегнем, трябва да бъдеш красива, миличка.
Мартин й се усмихна през сълзи.
— Жалко, че ти не си момче — каза й тя.
Бяха стигнали до кръчмата на семейство Брузини.
— Да те изчакаме ли? — предложи Жюлиет.
— Не. Не знам колко време ще ми е нужно. — Тя повдигна яката на палтото. — Не съм ли ужасно плашило?
— Нищо подобно… Ти си най-красивата — успокои я Жюлиет.
Тя пак подсмръкна и излезе, тряскайки вратата на колата.
Жюлиет я проследи с поглед и я видя как потропа на външната врата. Отвори й една жена, около петдесетте. Запасана с престилка, обута в пантофи, с разплетен кок.
Още щом зърна Мартин, тя се развика:
— Не иска да те вижда… Каза ми: „Мамо, не й разрешавай да ме доближава“. Махай се, ти си лошо момиче. Разплакваш сина ми.
— Трябва да го видя, да му обясня — умоляваше я Мартин.
— Нали ти казах, че той не иска да те вижда. Разплака се, синът ми се разплака, той, който не е проронвал сълза от бебе. Ти си виновна, заради теб плаче.
Мартин продължаваше да се моли, но жената тресна вратата под носа й. Девойката седна на стълбите. Жюлиет се приближи при нея.
— Хей…
Мартин вдигна глава.
— Какво ще правиш сега?
— Ще остана.
— Къде?