— Ако продължавате, ще повикам полиция.
Беше си извадил ченето и устните му бяха грозно увиснали като на ония африканки, които носеха гривни на долните си устни.
Мартин сви рамене. Реши да се придържа към първоначалното си решение за достойно и мълчаливо поведение и седна отново на стъпалата.
Ще дам всичките си спестявания само да дойде и да седне до мен. Мога дори да взема назаем покровителката на Жюлиет. Умолявам ви, света Схоластика, обърнете очи към мен. Ако изпълните желанието ми, обещавам да напълня догоре кутията ви с монети и да паля свещи пред всичките ви статуи. Големи свещи, от най-големите…
Започна да захладнява. Мартин се сгуши в палтото. Екраните на телевизорите угасваха един по един и до слуха й стигаше само бученето от автомобилите по околовръстното, някой мотор от квартала и ръмженето на кучетата, които ровеха из кофите.
Клепачите й натежаха и тя заспа.
Ришар не се появи на следващата сутрин.
Нито на по-следващата.
Мартин прекара два дни седнала на стъпалата, покрай нея безучастно минаваха членовете на семейство Брузини, но тя отказваше да се вслуша в Жюлиет и Бенедикт, които я умоляваха да се прибере вкъщи и се редуваха да й носят сандвичи.
Розита реши да си поговори с госпожа Брузини и дойде да почука на вратата, вирнала брадичка над закопчаната догоре яка на габардиненото си манто.
Госпожа Брузини се показа и й връчи пощенска картичка с подписа на Ришар и клеймо от Лион. Розита предаде картичката на Мартин.
— Лесно е да подправиш почерк! — заяви тя. — Особено този на Ришар, той има детски почерк.
След като я разгледа, видя, че пощенското клеймо е от двайсети юни.
— Че кога е заминал? — възкликна тя смаяно. — Нали аз седях там през цялото време, никъде не съм мърдала!
— Бече е бил заминал, когато сте пристигнали пред тях.
— Кой ви каза?
— Майка му.
Мартин се вторачи втрещено в Розита, сякаш не разбираше какво й казва. Не се е прибирал вкъщи? Тръгнал е направо накъдето му видят очите?
— Майка му ми каза също, че не било за пръб път. Когато го хбащали лудите, карал без цел и посока с километри. Така се успокоябал. Сбиба някоя кола или мотор и препуска по пътищата. Сега така прабели.
Розита хвана Мартин за ръката и я задърпа, принуждавайки я да се изправи.
— Каза ли ви кога ще се върне?
— И тя знае колкото и бие.
Бенедикт чакаше малко по-надолу в реното. Мартин седна отзад, без да продума, в главата й се въртяха най-невероятни разсъждения и предположения. Не се обърна, когато завиха и поеха по авенюто, което извеждаше на околовръстното.
— Чудя се вече какво да направя! — проплака Мартин.
— Кажи му, че си бременна — предложи Бенедикт.
Розита сви рамене неодобрително. Мартин не отговори.
— Знам какво ще направя — внезапно каза тя, заемайки предизвикателна поза, стиснала нервно облегалката на Розита.
След като се прибраха на улица „Плант“, Мартин се качи право в стаята си, порови в чекмеджето, взе папката, в която беше подредила документите за пътуването за Щатите, извади плика със самолетния билет от „Ер Франс“ и го скъса на две.
— На четири — подсказа й Жюлиет, — за да не те заподозре в желание да го залепиш.
Мартин продължи да къса парчетата на все по-малки и по-малки късчета, изсипа ги в един плик и добави лист, на който написа: „Ришар, обичам те“.
Щеше да напише адреса на ръка, но Жюлиет предложи да го натрака на машината.
— Ще решат, че е някакво официално писмо и няма да го отворят.
Накрая, за да объркат напълно следите, отидоха да го пуснат в един пощенски клон на осми район.
Сега оставаше само да чакат. Издадоха заповед никой да не се задържа на телефона и да се освободи теренът, в случай че „той“ се появи. Никой не биваше да присъства на сдобряването.
— Ако не се върне, значи е голям глупак — коментираше Розита.
— Ако се върне, ще наготвя пилешко задушено — обеща Режина.
Жюлиет се обърна към Луи.