Казваше се Люсиен. Обръщаха се към него с Люлю. Той им показа режисьорската кабина, която приличаше на пилотската кабина на боинг и в която цареше голямо вълнение. След това ги поведе из лабиринт от коридори, остъклени врати, указателни табла, кафемашини, за да им покаже редакциите.
— Обстановката ми се струва доста демоде — отбеляза Мартин, когато излязоха навън.
— Демоде или не, аз искам да стана част от нея. Страхотно интересно е и работата е увлекателна, не е като да си репортер във „Фигаро“!
— Виж ти, намирисва ми на край на епизода, озаглавен „Емил Буше“.
— Нищо подобно. Нищо не си разбрала. Всичко смесваш.
— Хей, няма нужда да се палиш, само защото улучих право в целта.
Тогава Бенедикт й разказа случката с майката на Жакоб Голдщайн. Беше си дала дума да не я споделя с никого, но не можа да се сдържи пред Мартин.
— Е, и какво? — попита тя. — Той се оказва евреин от скромно семейство. Не виждам какво те притеснява.
— Защо досега не ми е казал нито дума?
— Защото го впечатляваш с изисканите си маниери!
— Но това е нелепо!
— Не, това е да си влюбен. Емил се страхува от теб. Ако го обичаш, накарай го да си разтвори душата или го напусни, без да му даваш обяснения. В знак на уважение към него.
— Не знам как да постъпя.
— Признай си, че те е шубе за мястото ти, не съм ли права?
Мартин цъкна с език подигравателно.
Бенедикт се почувства унижена. Не съм такава. Не искам да съм такава. Ще напусна Емил. Искам да успея със собствени сили. Съвсем сама.
Тези две думи я плашеха. Краката й се разтрепериха от страх.
— Ти си много по-смела от мен — въздъхна Бенедикт. — Затова е несправедливо аз да се справям, а ти не.
— Справяш се? Не съм много убедена, драга моя. Досега дори не си се опитала. Емил не се брои изобщо. Изчакай да видим как ще се развият събитията.
И тя я сръга с лакът в ребрата, като почти й изкара въздуха. Мартин удряше яко, не се шегуваше.
— Ще ходиш ли в Питивие това лято? — попита Бенедикт, за да смени темата.
— Така смятам — отвърна Мартин. — В края на краищата там се чувствам най-добре.
Четвърта част
Глава 1
В началото на юли 1970 година Жюлиет, Мартин, Луи и Шарл Милал се събраха в къщата на Жюлиет в Жирен. И те, подобно на милиони французи, които благодарение на леснодостъпните кредити успяха да осъществят най-съкровената си мечта — да притежават свой собствен дом — въртяха мистрията и чука. Тези години ознаменуваха най-впечатляващия разцвет на строителния бранш и Франция се превърна в огромна строителна площадка, прорязана от магистрали, осеяна с нови градчета и с вили, които никнеха като гъби.
Четиримата особняци бяха сформирали екип от прилежни зидари. Бяха обект на възхищение от страна на жителите на селото, а непосредствените им съседи, двойка земеделски стопани — Симон и Маргьорит — често ги навестяваха да проверят докъде са я докарали ентусиазираните парижани.
По къщата имаше много работа: да се бутат стени, да се изолира подпокривното пространство, да се отворят капандури, да се боядисва, да се почистят плочките по подовете, да се изстържат гредите, да се налива бетон…
— Бетон! — провикна се Жюлиет, ужасена. — Ще стане адски грозно.
— Не и с моя бетон — възрази Шарл Милал, засегнат. — Ще видиш колко е красив загладеният бетон.
— Ако не ти хареса, винаги можеш да си сложиш кокосова настилка като във всички селски къщурки на парижани — подигравателно я измери с поглед Луи.
Жюлиет и Мартин стържеха гредите и подовете, Луи рушеше стените, Шарло отговаряше за бетона. Приготвяше го в мазето в условия на дълбока конспиративност.
— Шарло, Шарло, искате ли помощ? — провикваха се Жюлиет, Мартин и Луи от време на време.
Той ужасно се сърдеше и заплашваше, че ще сложи катинар на вратата на мазето.
— Ама чакайте малко, няма да ви откраднем тайната, и без това нищо не разбираме от бетон!
— Никой не искам да се мотае в мазето, точка по въпроса! — тросваше се той раздразнено.
Те послушно го оставиха да действа на спокойствие.
Шарло си падаше по мистериите. Както и по икономиите. Взе нещата в свои ръце, проявяваше се като неумолим интендант и управляваше бюджета строго, едва ли не стиснато. Единствен той ходеше на пазар, защото само той имаше кола, която не даваше лесно назаем.