Прибирайки се от пазар, заявяваше:
— Днес не купих филе. Продаваха го по двайсет и осем франка килото.
— И какво от това? — осведомяваше се Луи, попивайки потта от челото си.
— Обикновено върви по двайсет и два франка.
— Ама, Шарло, аз трябва да ям месо! — протестираше Луи, сочейки купчината камънаци в краката си.
— Добре — съгласяваше се Шарл след кратък размисъл, — за теб ще взема месо.
— Без да броим факта, че трябва да задоволявам Жюлиет всяка нощ!
Жюлиет му се изплези.
Луи Гаяр въртеше с нескрито удоволствие огромния чук, пиеше за аперитив пастис в седем вечерта, живееше на открито. Почиваше си, пушеше по-малко, пиеше по-малко.
— Скоро акълът ми съвсем няма да ми трябва — шегуваше се той.
Бачкаше като звяр. Забрави какво е да заспива трудно. Тревожните мисли сякаш никога не го бяха тормозили. „Ще си умра щастлив като всички тъпаци.“
В крайна сметка агентът му се бе съгласил да го изпрати на почивка сред природата, на зелено, както Луи го беше молил стотина пъти, при условие че договорът с Бертолучи станеше факт. Тогава той предложи на Жюлиет да „чука камъни“ в къщата й.
Разглобен, с изтръпнали от напрежението ръце, той сядаше на една табуретка и се наслаждаваше на дупето на Жюлиет, заета да търка пода, застанала на колене.
— Кур, путка, мокра — шепнеше той.
Тя не му обръщаше внимание и продължаваше ритмично да се движи напред-назад.
— Довечера ще те обладая отзад и ще проникна много навътре. Ще цепна красивото ти дупенце.
Двамата спяха в палатка, разпъната в дъното на градината. Мартин се настани в единствената стая, годна за обитаване, а Шарло си приспособи ъгълче на строителната площадка. При хубаво време Жюлиет и Луи изнасяха навън спалния си чувал. Жюлиет се напъхваше почти цялата, от страх да не я изядат огромните червени мравки. Луи се сърдеше, че му пречи да спи.
— Няма толкова да ме е страх, ако ме гушнеш — заяви тя една нощ.
— Не мога да спя, прегърнал някого — отвърна той.
— Аз не съм някого.
— Не мога да спя, прегръщайки теб!
— Но нали досега не си опитвал…
— С теб не, но с други да.
— Мръсник!
Тя му обърна гръб, очаквайки извинение. Когато след малко се обърна с лице към него, откри, че той спи с ръце на гърдите и по устните му играе лека усмивка. Дощя й се да го напляска.
Беше купил телевизор. Вечер, докато гледаха, Жюлиет наместваше ръката му на раменете си. Той не изглеждаше особено доволен. Тя грабваше ръката му, увиваше я около врата си, но той я отдръпваше. Накрая тя се отказа.
Скоро след като пристигнаха в селото, Мартин прибра едно изгубено куче. Жюлиет го кръсти Шоколад.
Шоколад се хранеше с останките, които тя му даваше, спеше на слънце, нощем лягаше в леглото на Мартин, слизаше подир Шарло в мазето, но никога не се доближаваше до Луи.
Една вечер все пак се долепи до канапето, на което Луи се бе излегнал.
— Какво иска от мен? — учуди се той.
— Да го погалиш — отвърна Жюлиет.
— Как се прави?
Не се преструваше — наистина не знаеше как се гали куче. Жюлиет му показа къде да сложи ръката си, как да я придвижи, как да погали кучето между очите, да го почеше леко зад ушите, да продължи по корема… Шоколад тихичко ръмжеше от удоволствие, легнал по гръб, навирил лапи.
Луи се опита да го погали, но натисна малко по-грубо и Шоколад стана, отърси се и отиде да си проси милувки другаде. Докосванията на Луи винаги бяха сексуални. Вечер, когато наближаваше времето да си лягат, той хващаше Жюлиет за палците на краката и френетично ги мачкаше.
— Не може ли веднъж поне да ме докоснеш безкористно? — оплакваше се Жюлиет. — Без задни мисли? Да си чувал случайно за нежност?
— Чувал съм. Измислили са я жените, за да ни скопят…
Един ден Марсел и Жанет Тюил им дойдоха на гости. Жюлиет представи Луи като племенник на Шарло. Господин Тюил беше силно озадачен.
— Не мога да си представя един толкова очарователен господин като господин Милал да има такъв недодялан племенник.
Луи не направи никакво усилие да спечели Марсел Тюил.
— Лицемер, задръстеняк — мърмореше той, като му видеше гърба.
Господин Тюил беше много доволен от дъщеря си, прегръщаше я през рамо с жест на щастлив собственик. Тя вече беше трети курс право и един от преподавателите й я бе посъветвал да изпрати кандидатурата си за стажант в една кантора по международно право: „Ноблет и Фарланд“. Сега чакаше отговора и се надяваше, че не само ще я приемат, но и че ще изкара някой и друг франк.